— Нали не говорите за зелотите? — прекъсна го Гросман с недоверчиво изражение.
Томаш направи пауза и ококори очи като дете, хванато с ръка в буркана с бонбони.
— Всъщност точно за тях говоря — призна накрая той. — Сетих се за зелотите, които в началото са имали екстремистка групировка, известна като сикарии.
Едрият израелец направи отегчен жест.
— Та това е било преди две хиляди години! Зелотите… или сикариите, ако предпочитате, вече не съществуват! Вие преследвате призраци, по дяволите!
— Знам, че сикариите днес не съществуват — призна историкът. — Само че практиките на ритуалните убийства са същите! Сикариите публично колели римляните със своите sicae, свещените кинжали, които криели под наметалата си, и веднага след екзекуцията започвали отчаяно да крещят към небесата като покрусени, преструвайки се по този начин, че нямат нищо общо със случилото се, а след това изчезвали в тълпата и никога не били залавяни.
— Това са стари истории!
— Може би. Но практиката е същата. Освен това две от жертвите са историци, които проучвали ръкописи на Новия завет. В него се разказва за събития, случили се в същите земи и в същия исторически период. Сега прибавете прорязването на гърлата и ритуалните викове, типични за сикариите, към факта, че преди три месеца трите жертви са били в Израел по едно и също време. Прекалено много съвпадения, не мислите ли?
Арни Гросман не отговори веднага, явно обмисляйки основанията на тази хипотеза.
— Имате право — отстъпи накрая той. — Действително има прекалено много съвпадения.
— Така решихме и ние — каза историкът, махайки неопределено с ръка към бара на American Colony. — И така, ето ни тук.
Валентина, която бе оставила Томаш да изясни мотивите, които ги бяха довели тук, се размърда и се взря в израелския си колега.
— Вече ви обяснихме всичко — напомни му тя. — Надявам се, че сега можем да разчитаме на вашето съдействие…
— Разбира се — увери я Гросман, докато разгръщаше страниците на бележника си назад. — Тук имам информацията, която поискахте в официалното запитване. Не знам дали ще ви помогне, но се надявам да е така.
Дойде ред на Валентина да хване химикалката и да се приготви да запише данните, които щеше да чуе.
— Слушам ви.
— Вашите три жертви са отседнали в различни хотели — отбеляза той. — Професор Ескалона се е настанила в „Кинг Давид“, може би най-известния хотел в Йерусалим.
— Типично за нея — отбеляза Томаш с усмивка. — Патрисия винаги е ценяла лукса.
— Професор Шварц останал в хотел „Маунт Сион“, на самия хълм Сион — добави невъзмутимо израелският полицай, — а професор Вартоломеев отишъл в „Риц“. — Той отгърна следващата страница и прочете записаното. — Тримата са дошли тук по различни причини. И доколкото успяхме да разберем, са имали различен маршрут. — Затвори бележника си и по лицето му се разля заключителна усмивка. — И това е всичко.
— Само това ли?
— Опасявам се, че да.
— Но… но… — заекна Валентина, — нима няма вероятност в някакъв момент да са се срещнали?
Арни Гросман дълбоко въздъхна.
— Вижте, никой не може да ви гарантира нищо — каза той. — Йерусалим е голям град, но не чак толкова. Дали не са се видели при Портата за Дамаск например? Кой знае? Ако това беше приоритетно разследване, аз щях да вложа много ресурси и бъдете сигурна, че ако те са се срещали, щяхме да разберем. Но, както може би предполагате, този проблем е незначителен и нашия списък с приоритети. Имаме далеч по-сериозни случаи. Така че успях да отделя за този случай само един от хората си за една сутрин.
— И какво ще правим сега?
— Сега имаме на разположение двама следователи на пълен работен ден. Това със сигурност ще ни позволи да стигнем донякъде.
— Така ли? Опитни хора от вашия отдел?
Домакинът се усмихна широко, взе чашата си с уиски, облегна се назад и се отпусна.
— Това не знам. — Той се разсмя, махвайки с ръка към събеседниците си. — Новите следователи са точно срещу мен.
Томаш и Валентина се спогледаха.
— За нас ли говорите?
Главен инспектор Гросман гаврътна златистата течност наведнъж и постави със замах чашата върху масичката. Кръстоса крака и се настани удобно; ехидно пламъче танцуваше в очите му.