— Пристигна ли, Сикариус?
Пътникът излезе през автоматичните врати на летището и се озова в суровата и хладна прегръдка на атлантическата нощ.
— Да, Учителю — представи се той. — Кацнах преди няколко минути.
— Добре ли пътува?
— Чудесно. Спах като къпан.
— Най-добре си почини. Преди малко ти резервирах стая в хотел „Радисън“ на летището и…
— Не. Тръгвам веднага.
От другата страна на линията последва пауза и Сикариус чу тежкото дишане на Учителя.
— Сигурен ли си? Работата ти в Рим беше безупречна, но не искам да поемаш излишни рискове. Отговорността е голяма и не трябва да допускаме грешки. Може би е по-добре да си починеш.
— Предпочитам да не губя време — каза решително Сикариус. — През нощта винаги е по-спокойно. Освен това колкото по-бързо приключа операцията, толкова по-малко време ще има противникът да реагира.
Събеседникът му от другата страна на линията въздъхна примирено, макар да не бе напълно убеден.
— Добре — съгласи се той. — Щом така смяташ… — Той замълча и се чу шумоляща хартия. — Ще говоря с моя човек и ще ти се обадя.
— Ще чакам, Учителю.
Нова пауза.
— Пази се.
И затвори.
IV
Тялото лежеше на пода, покрито с бял чаршаф. Виждаха се само краката; единият беше бос, а другият — обут в дамска обувка със счупен ток. По пода имаше кръв. Мъже с бели ръкавици и лупи правеха оглед на местопрестъплението. Търсеха веществени доказателства — косми, капки кръв или отпечатъци, които да им разкрият самоличността на убиеца.
Валентина клекна до трупа и хвърли поглед през рамо към Томаш, който едва пристъпваше, скован от ужас.
— Готов ли сте?
Историкът преглътна сухо и кимна. Инспекторката от Криминална полиция хвана края на чаршафа и го отметна с леко движение, откривайки част от тялото. Главата. Томаш разпозна лицето на Патрисия, докоснато от мъртвешка бледност, замръзналия страх в очите й, полуотворените устни, обърнатия навътре език и петното засъхнала черна кръв на шията й.
— Господи! — извика Томаш, слагайки ръка на устата си, докато се взираше ужасено в трупа на испанската си колежка. — Била е… била е удушена?
Валентина поклати глава и посочи петното кръв на гърдите й.
— Гърлото й е прерязано — поправи го тя. — Заклана е като агне, виждате ли? — Посочи разреза на гърлото на Патрисия. — Използвали са нож и…
— Горката! Това е ужасно! Как е възможно? — Томаш извърна глава, отказвайки да гледа, сякаш смъртта лишавате от достойнство приятелката му. — Кой й го е причинил?
Италианката покри лицето на жертвата и бавно се изправи, наблюдавайки историка.
— Точно това се опитваме да разберем. И за тази цел се нуждаем от вашата помощ.
— Ще направя всичко — твърдо отговори той, все още извърнат настрани. — Всичко, каквото е необходимо.
— Тогава да започнем от телефонния разговор. Как си обяснявате последното обаждане?
— Много просто — отговори Томаш и най-сетне отвърна на погледа й. Той знаеше, че това е изключително важен въпрос. Съзнаваше, че това е причината да го заподозрат. — Дойдох тук, за да работя по реставрацията на Форума на Траян по молба на фондация „Гулбенкян“, тъй като съм техен консултант. Патрисия понякога също работи… работеше за тях. Запознахме се покрай някои проучвания, които трябваше да осъществим заедно. Тя пристигна в Рим тази вечер и тъй като знаеше, че съм тук, ми се обади по телефона. Това е всичко.
Валентина потърка брадичката си, обмисляйки чутото.
— Как е разбрала, че сте в Рим?
Историкът се поколеба.
— Това… това не знам.
Инспекторката, която записваше думите му в бележника си, спря да пише и вдигна глава.
— Как така не знаете?
— Не знам — повтори той. — Може би някой от фондацията й е казал.
— Давате си сметка, че ще проверим всичко, нали?
Томаш я погледна невинно.
— Разбира се — отвърна той и извади мобилния телефон от джоба си. — Ако желаете, още сега мога да ви дам номера на инженер Витал в Лисабон. Обикновено той разговаря с мен и Патрисия. — Историкът натисна няколко бутона и продължи: — Ето… Номерът е 21…
— Ще ми го кажете по-късно — прекъсна го Валентина. Видимо удовлетворена от обясненията му, тя бързаше да се заеме с неотложните въпроси. — Патрисия каза ли ви защо е тук?