А Наташа се справяше добре. Когато Робърт мрънкаше или ревеше с цяло гърло, най-често тя се досещаше какъв е проблемът. А когато Мира поемаше грижата за малкия, Наташа имаше предостатъчно неща, с които да запълни времето си — с училище, с всекидневните тренировки по плуване, с приятелите… а най-често комбинираше интересите си, като канеше приятелите си да плуват с нея или наглеждаше Робърт, докато учеше английските неправилни глаголи или историята на Индия и нейните сателитни държави.
Всичко това, без съмнение, беше от полза за Мира. Наташа поемаше толкова голяма част от грижите по малкия, че майка им така и не изостана драстично с научните си занимания. А което беше добре за Мира, беше добре и за Ранджит, който беше влюбен в съпругата си така, както в деня на сватбата им.
Като цяло, нещата вървяха добре за Ранджит Субраманиан. Д-р Давоодбхой искаше от него само по един курс на семестър, но, по неговите думи, щом ще е един, защо да не е голям. Така Ранджит се премести от малките класни стаи в голямата аудитория, където се беше дивил на Йорис Ворхулст и неговите истории за световете от Слънчевата система. Вече не преподаваше на двайсетина студенти, а на сто. И това му даваше право на асистент — същата онази амбициозна млада жена, Рамиа Салгадо, вече защитила магистърската си степен, която се беше проявила по време на втория му семинарен курс; както и свободата да се занимава със свои собствени „проучвания“ през остатъка от всеки семестър. Давоодбхой намекна, че така щял да има време да подготвя следващия си курс от семинари.
Или, даде си сметка Ранджит, най-после да опознае родината — нещо, което се канеше да направи още от онзи далечен разговор с Мира, когато тя го смъмри за непростимите му пропуски в това отношение.
Сега идеята беше дори по-привлекателна, защото в света след „Тих гръм“ туризмът бележеше истински бум. Можеха например да се запишат за екскурзия с кораб по Нил — пътешествие, за което Мира мечтаеше от малка. Египет и Кения бяха разпуснали в голяма степен армиите си, а еколозите от всички заинтересувани страни разработваха пестящи водата способи, благодарение на които Нил вече стигаше за всички. Биха могли да заведат децата в Лондон — или в Париж, Ню Йорк или Рим, — за да им покажат какво представлява един наистина голям град. Биха могли да се спрат на норвежките фиорди, швейцарските планини или амазонските джунгли; биха могли да отидат къде ли не, но стана така, че докато преглеждаха туристически брошури, пристигна съобщение от Йорис Ворхулст. То гласеше следното:
„От майка разбрах, че планирате нещо като ваканция. Ще бъда на терминала поне седмица, броено от първи следващия месец. Защо не дойдете да видите докъде сме стигнали?“
— Не звучи лошо, ако се замислиш — каза Мира.
А Наташа възкликна ентусиазирано:
— Никак даже!
И дори Робърт, който правеше опити да се покатери по стола й и слушаше всяка дума, нададе крясък, който Наташа преведе като „да“. Ето как четиричленното семейство се реши на първото си дълго пътуване заедно.
Ранджит чакаше с нетърпение да види Небесната кука и не само заради поканата на Ворхулст. Причините всъщност бяха две и първата от тях беше консултативният съвет, в който се беше включи преди години по настояване на Ворхулст. Задълженията му наистина бяха минимални, както беше обещал Йорис — никакви съвещания и никакво гласуване, защото, ако възникнеха въпроси, които си струват гласуването, решението щяха да вземат контролиращите проекта страни, а именно правителствата на Китай, Русия и Съединените щати. Все пак Ранджит получаваше ежемесечни доклади за напредъка на строителните работи. Но дори и в тях се усещаше тежката ръка на големите три — значителна част от докладите беше строго секретна или просто оставаше неназована, скрита зад тайнствения термин „развойни дейности“. Ранджит беше ходил на строителната площадка само няколко пъти, и то за кратко. Не знаеше дали сега ще научи нещо повече, но нямаше търпение да отиде там.
Другата причина беше доста изненадваща. Семейство Субраманиан нямаше собствена кола — Мира и Ранджит предпочитаха да се придвижват с велосипеди, понякога и Наташа идваше с тях, малкият Робърт пък се возеше на специална седалка зад баща си, а когато им потрябваше по-сериозен транспорт, вземаха такси. Но от университета му обещаха служебен автомобил за пътуването до Небесната кука и ухиленият д-р Давоодбхой лично връчи ключовете на Ранджит.