— Колата дойде специално за теб — обясни той. — Пращат я от Pax per Fidem. Нов модел от прозрачната Корея — сега, когато не се занимават с конструиране на оръжия, тамошните учени правят чудеса в цивилния сектор.
А когато му обясни на какво е способен симпатичният четириместен автомобил, Ранджит на свой ред се ухили до уши.
Спря пред къщата им и извика на Мира:
— Донеси ми кана с вода.
Тя го изгледа изненадано, но се подчини. Веждите й се покатериха още по-високо, когато Ранджит махна тържествено капачката на резервоара и изля водата вътре, а след като запали двигателя и се заслуша в тихото му мъркане, Мира изпадна в тотално изумление.
Ранджит повтори обяснението на Давоодбхой.
— Бор — каза той. — Химическият елемент бор. Нарича се тягата на Абу-Хамед, не знам на кого е кръстена, вероятно на човека, който я е измислил. Борът е толкова жаден за кислород, че го изтегля без проблем от съединения като водата. А когато извадиш кислорода от водната молекула, какво остава?
Мира смръщи вежди.
— Ами, водород, но…
Ранджит се ухили и сложи пръст на устните й.
— Но борът е ужасно скъп в сравнение с въглеродните горива, така че никой никога не се е занимавал сериозно с тази идея. Ала накрая са му хванали цаката! Намерили са начин да „рециклират“ бора, така че да се използва отново и отново. И сега ще караме не просто нискоемисионна кола, а кола, която не бълва никакви отровни газове!
— Но… — подхвана отново Мира. Този път Ранджит й запуши устата с целувка.
— Доведи Наташа и Робърт, а? — помоли я той. — И багажа ни. Хайде да видим как работи този водороден двигател!
А той, както се оказа, работеше много добре. Е, наложи се на два пъти да спират в бензиностанции, за да сипват вода в резервоара под скандализираните погледи на служителите, но малката кола се движеше не по-зле от всеки обикновен автомобил.
Бяха на десетина километра от терминала, когато Робърт нададе един от сърцераздирателните си писъци. Мира скочи на спирачките, но не внезапна опасност беше предизвикала писъка на детето, а вълнуваща гледка. Робърт подскачаше и сочеше (като едновременно с това крещеше: „Паяк!“ и „Катери се бързо!“ и „Много, много, много!“) към кабела на самата Небесна кука, който се различаваше смътно като нишка, която отразява слънцето. Но ако се вгледаш, онова, което пренасяше, се виждаше повече от ясно. Виждаха се товарните кабинки, които се катереха една след друга в небето и изчезваха в облаците.
— Ха — възкликна Ранджит. — Май вече са го пуснали, като гледам.
Така беше.
Успоредно на шосета беше построена железопътна линия и докато семейството на Ранджит пътуваше към терминала, ги изпревари влак — с цели четиридесет и два товарни вагона, които Наташа преброи развълнувано, — изпревари ги и изчезна в един от огромните хангари на комплекса. На входа за автомобили имаше охрана, но пазачите пропуснаха семейство Субраманиан с усмивка и ги насочиха към паркинга за специални гости.
Там ги посрещна красива азиатка, която се представи като асистентка на Йорис Ворхулст.
— Инженер Ворхулст чакаше с нетърпение да дойдете — уведоми ги тя, — но ви очакваше утре. Пътува насам. Искате ли да хапнете нещо?
Ранджит тъкмо отвори уста да приеме с благодарност, когато жена му го изпревари:
— Засега не, благодаря. По-добре да разгледаме, ако е възможно.
Възможно било. Стига да стояли настрана от товарните халета. И да внимавали за камионите и тракторите, разбира се, които пренасяха насам-натам незнайни и несъмнено безкрайно интересни предмети.
Ранджит обхвана с поглед трескавата дейност наоколо и с неохота си призна, че не разбира нищо.
— Какво ли не бих дал да разбера нещо повече за тази неща — каза той на семейството си.
Наташа сви устни.
— Ами — посочи тя, — онова голямото нещо е тласкач за йонна ракета, а другото до него май са въглеродни нанотръби в линейна форма… вероятно са част от слънчево платно…
Ранджит зяпна изумено дъщеря си.
— Откъде знаеш тези неща? — попита той.
Тя му отвърна с широка усмивка.
— Докато ти и мама говорехте с онази жена, двамата с Робърт отидохме да погледнем и аз прочетох това-онова на етикетите върху кашоните и сандъците. Мисля, че строят космически кораби в орбита!
— И си напълно права, Таши — извика познат глас откъм товарния хангар. — Два вече са готови.
Йорис Ворхулст беше категоричен — гладен бил и искал свястна шриланкска храна, а ако те не искали да ядат, значи щели да поседят с него и да го гледат как се храни. Защото самият той вече от пет седмици бил на Небесната кука и току-що се бил върнал след инспекция на същите онези космически кораби, за чието съществуване се беше досетила Наташа.