— Небесната кука вече наистина действа — обясни доволно той. Двата автоматични космически кораба се трудели по почистването на НОО от изоставени космически апарати и зарязаните горивни резервоари на по-старите руски и американски машини. Откривали обекта, прикачвали му компютърно контролирани слънчеви платна и го програмирали да се придвижи до „централната гара“. Там отломките претърпявали пълна трансформация. От опасни капани с непредвидимо движение те се превръщали в суровини за новите конструкции.
— Няма проблем да доставяме материал от Земята — каза Ворхулст между две хапки от фантастичното къри, чиито достойнства призна дори Мира, — но защо да не използваме ресурсите, които така или иначе са горе?
— Значи това правите горе, в ниска околоземна? Събирате старо желязо, за да строите нови неща?
Ворхулст като че ли се сконфузи.
— Е, поводът да се кача горе беше третият кораб, който също е почти готов. Онзи, който ще лети за Луната. А роботите ни се трудят там вече няколко години. И откриха доста лавови тръби — като онези, за които ви разказвах в университета. Но ти сигурно вече знаеш за това.
— Ами не — оплака се Ранджит. — Не знам. Докладите до консултативния съвет бяха доста оскъдни.
— Да, така е — призна Ворхулст. — Надяваме се, че Големите три ще поотхлабят малко примката сега, защото онези тръби ще променят всичко. Едната е точно под Sinum Iridium — Залива на дъгите. Истинска красавица. Дълга е хиляда и осемстотин метра и третият кораб ще закара необходимото за запечатването й оборудване, защото от отдела за лунно разработване имат планове за нея. Големите три искат туристи, представете си.
Мира го погледна скептично.
— Туристи? Последно чух, че в лунната колония живеели десетина души и струвало цяло състояние да им осигуряват храна и въздух за дишане.
Ворхулст се ухили.
— Преди беше така, вярно. Когато доставките ставаха с ракети от Земята. Но сега имаме Небесната кука! О, ще има туристи, помнете ми думата. А като допълнителна примамка Големите три сключиха сделка с Олимпийската асоциация.
Нетипично мълчалива досега, Наташа изведнъж наостри уши.
— Каква сделка?
— Да проведат състезание, което е невъзможно на Земята, Таши. Работата е там, че лунната гравитация е само 1,622 метра в секунда, така че…
Наташа вдигна ръце.
— Моля ви, д-р Ворхулст!
— Добре, добре. Лунната гравитация е само една шеста от земната. Това означава, че проведат ли се веднъж състезания на Луната, всички досегашни рекорди в спортните дисциплини, свързани с бягане и скокове, ще отидат на вятъра. Боя се, че дори тръбата при Залива на дъгите няма да е достатъчно висока и скачачите ще си удрят главите в тавана й.
Ранджит не изглеждаше убеден.
— И мислиш, че хората ще изминат двеста хиляди километра само за да видят как неколцина атлети скачат високо?
— Убеден съм — отговори Ворхулст. — Аз, както и големите клечки от отдела за лунно разработване. Как да устоиш на състезание, което е невъзможно на Земята? Например, кой ще прелети най-бързо само със силата на мускулите си?
Ако беше очаквал отговор от Ранджит, остана разочарован. Но пък и Ранджит бе лишен от възможност да отговори, защото няколко чинии се разбиха на пода, когато Наташа скочи като ужилена.
— Страхотно! — извика тя. — Искам да отида! И ще спечеля, ще видите!
32.
Златото на Наташа
И тя наистина отиде.
Не веднага, разбира се. Много работа имаше да се свърши, преди да се проведат първите лунни олимпийски игри — доста работа по самата Луна, и дори повече по Небесната кука, ако искаха да закарат пътници на Луната с поне приблизително добри шансове да пристигнат там живи. Сега, когато докладите станаха малко по-пълни, Ранджит ги изчиташе с точките и запетаите веднага щом пристигнеха, обзет от юношеския ентусиазъм, който Йорис Ворхулст беше запалил у него и състудентите му преди години.
За негово успокоение светът, изглежда, беше стъпил на правия път. Втората доза „Тих гръм“ беше отрезвила някои от най-безотговорните световни лидери. Семинарите на Ранджит вървяха достатъчно добре, за да е доволен д-р Давоодбхой, а малкото му семейство все така беше източник на радост и спокойствие.
Особено Наташа. След няколко години й предстоеше постъпване в колеж, но това не беше проблем. Далеч по-трудна беше подготовката й за лунните олимпийски игри, обещани от д-р Ворхулст. В сравнение с тренировките за това състезание подготовката за които и да било други олимпийски игри приличаше на десетминутно сутрешно разкършване срещу образуване на паласки.