Разбира се, Наташа не беше единствената, която тренираше за това безпрецедентно състезание. Млади атлети по целия свят се питаха дали има начин да влязат във върхова форма за надпреварата по летене. А понеже подготовката трябваше да се извършва в тираничните условия на безкомпромисната земна гравитация, освен всичко останало се изискваше и сериозна изобретателност.
Към полета на собствена „тяга“ можеше да се подходи по два начина. „Балонистите“ вярваха в използването на пълни с газ мехури с всякаква форма и размер, които поддържаха атлетите във въздуха, така че те да впрягат цялата си мускулна сила във въртенето на перка. Небесните колоездачи от друга страна предпочитаха да правят всичко единствено с мускулите си. За тях производителите на спортни стоки измислиха широка гама от задвижвани с перка устройства. Благодарение на нанотръбите от въглерод-60 — същите молекули, които бяха превърнали Небесната кука от мечтателски брътвеж в действащо транспортно средство — тези устройства бяха толкова леки, че дори на Земята можеха да се вдигнат с една ръка, а на Луната… с един пръст!
Уви, никой от тези амбициозни атлети не разполагаше с тренировъчна зала, където гравитацията да е шест пъти по-слаба от земната. Справяха се както могат, обикновено с помощта на специални противотежести, които имитираха лунната гравитация. А това означаваше, че изобретателност не стига. Нужни бяха и много пари.
Сума, която далеч би надхвърлила финансовите възможности на един университетски преподавател, но за щастие, усилията на Наташа получиха значителна подкрепа от шриланкци на високи постове. Дори онези, които не се интересуваха особено от спортни състезания, се гордееха искрено с факта, че Шри Ланка се е превърнала в световен портал към космоса. Затова нужната сума беше гласувана, отпусната и в предградията на Коломбо беше издигнат голям гимнастически салон с лунна гравитация. Там Наташа можеше да се упражнява колкото й душа иска.
Салонът беше само на десетина минути път с кола от дома им, така че семейството на Наташа често наминаваше да погледа. И не само да погледат; Робърт се захласваше и не изпускаше и за миг от поглед кака си, която хвърчеше в „небето“ на салона. Още повече му хареса, когато в програмата се освободи пролука и той на свой ред получи шанс да полети.
Разбира се, Наташа не беше единствената с достъп до нискогравитационния салон. Обнадеждени кандидати от целия остров подаваха молби да си опитат късмета и уменията с машините и трийсетина получиха тази възможност. Но Наташа Субраманиан неизменно ги побеждаваше всичките.
И в деня, когато отборът на Шри Ланка най-после се строи на терминала, готов за първото си космическо пътешествие, именно Наташа беше състезателят, на когото островът възлагаше надеждите си за победа.
Когато видя цените, които туристическите компании рекламираха за лунните олимпийски игри, Мира въздъхна издълбоко.
— О, Ранджит — простена тя с ръка на сърцето. — Не можем да оставим Таши сама горе, но как да отидем?
Ранджит побърза да я успокои. Семействата на състезателите щяха да получат значителна отстъпка. Както и членовете на консултативния съвет, Ранджит включително, и като приспаднеш двете отстъпки, цената на пътуването ставаше само безобразно висока.
Но не и невъзможна. Така че Мира, Ранджит и Робърт се озоваха на терминала. Като всички други по света, които разполагаха с телевизор — тоест почти всички, по груби сметки — и те бяха гледали възторжените репортажи за преустройството, позволило на Небесната кука да превозва пътници. Знаеха как работят пътническите капсули и какво е усещането да се носиш към небето с постоянна скорост от метри в секунда.
Не си бяха давали напълно сметка за друго обаче — колко много секунди, дори при тази скорост, ще отнеме преходът от Шри Ланка до Залива на дъгите. Един уикенд определено не им стигна.
След първите десетина дни бяха стигнали едва до долния слой на пояса на Ван Ален, пак тогава се наложи да влязат в специално защитно убежище — заедно с другите семейства на борда, — което да ги предпази от смъртоносната радиация на пояса. Въпросното убежище се състоеше от оборудвани с тройна защита спални и санитарни помещения на капсулата. Те включваха тоалетни, комично миниатюрни бани и двайсет изключително тесни кушетки окачени по пет една над друга. На влизане в убежището пътниците имаха право да внесат специалното облекло, с което са облечени (изключително леко, за да се пести товар, и незадържащо петна и мръсотия, доколкото това беше по възможностите на текстилните технологии, защото за пране и дума не можеше да става), лекарства при необходимост и нищо друго. Нищо. Включително и най-вече — чувство за срам и неудобство.