На Робърт убежището не му хареса. С внучето на друго от семействата се надпреварваха кой ще плаче по-сърцераздирателно. Липсваше му по-голямата (макар и минимална сама по себе си) свобода на незащитената капсула с нейните тъмни кьошета, ластиците за упражнения и прозорците — дълги, тесни и плътни, но все пак милостиво прозрачни. Но най-вече му липсваха познатите легла със свое собствено осветление, екрани и достатъчно пространство да се обърнеш, почти като в средностатистически ковчег. Дори достатъчно широки, за да си поканиш гости от време на време, стига с госта да сте в строго интимни отношения.
Първият им престой в убежището трая само четири дни. После отново се озоваха в чисто пространство… за девет дни, след което сирените се включиха отново. Време беше да се приберат в убежището за прехода през горния слой на пояса на Ван Ален.
Космическите пътешествия бяха станали възможни за обикновения човек. Но със сигурност не бяха лесни. Нито особено приятни.
Когато излязоха от горния слой на пояса на Ван Ален, се случи нещо странно. Робърт се беше втурнал към любимото си място — двуметровата ивица дебела пластмаса, която беше основният им прозорец към вселената отвън. Мира нахлузваше каишите на ластичната люлка, а Ранджит се чудеше дали да не се мушне в собственото си легло, за да подремне на спокойствие, когато момченцето се върна с подскоци и писъци на вълнение. На Робърт му се разбираше трудно дори в спокойно състояние, а когато беше превъзбуден, речта му ставаше съвсем нечленоразделна. Нито Мира, нито Ранджит различиха друго, освен „риба“. Детето не можеше или не искаше да обясни, а Наташа не беше подръка, за да превежда. Можеха да разчитат само на тригодишното момиченце, което пътуваше със семейството си в тяхната капсула. То се заслуша мълчаливо в разговора им, после, все така без да обелва дума, дръпна Робърт настрана и се зае да го учи на нещо, което приличаше на бойно изкуство.
Това беше малката Лео, дъщеричка на двойката от Тайпе. Семейство Кай наброяваше общо шест души, включително две възрастни дами — майките на господин и госпожа Кай. Семейството се занимаваше с хотелиерство и бизнесът им очевидно вървеше повече от добре, иначе не биха били сред първите истински туристи, на които разчиташе Олимпийският комитет. Същото важеше за семейството от Южна Корея и за младата двойка от Казахстан. Норвежкото семейство може и да не беше червиво с пари, но пък едно от децата им щеше да участва в състезанията по дълъг скок, така че ползваха отстъпка в цената.
Проблемът със седемнайсетте спътници на семейство Субраманиан беше езиков — никой от тях не говореше английски, още по-малко тамилски или синхалезе. По-младата госпожа Кай владееше свободно френски, така че Мира имаше с кого да си говори. Останалите общуваха помежду си на руски, китайски и нещо като немски, прецени Ранджит, което изобщо не му помагаше.
Отначало поне. Но пък време имаха предостатъчно. Седмици до междинната точка, още толкова седмици до крайната, където капсулата им поемаше по лунна траектория, после още ден-два до кацането в Залива на дъгите.
Именно по време на последния преход Мира и Ранджит не се отделяха от екраните, защото тогава се провеждаха квалификациите в лунната олимпиада. Финалът щеше да е пряк двубой между един крилат летящ и един балонист. Седем крилати бяха отпътували, за да вземат участие в състезанието… и докато семейство Субраманиан изминаваха последния етап от полета си, а Луната висеше гигантска отвъд прозорците, дъщеря им беше обявена за победител в квалификациите.
Междувременно пътниците в капсулата бяха научили по някоя и друга дума от езиците, които се говореха на борда, и използваха наученото, за да поздравят семейство Субраманиан.
Наташа посрещна семейството си при елеватора от повърхността до олимпийското село. Беше щастлива, не спираше да говори и за изненада на Ранджит, беше придружена от висок млад мъж с цвят на кафе от Бразилия. И двамата бяха с оскъдното облекло, което носеха всички тук — в среда, чиято среднодневна температура се движеше около двадесет и три градуса по Целзий.
— Това е Рон — представи го Наташа на родителите си. — Роналдиньо. Бягане на сто метра.
Едва когато Мира и Ранджит си направиха експеримента да видят дъщеря си през очите на Роналдиньо от Бразилия, двамата си дадоха сметка, че петнайсетгодишното им момиче е заприличало на привлекателна млада жена. За изненада на Ранджит Мира не изглеждаше притеснена. Здрависа се топло с Роналдиньо, а малкият Робърт само го избута от пътя си и се хвърли с рев да прегръща кака си.