След като нацелува малкия, Наташа прошепна нещо в ухото на Рон и той кимна.
— Приятно ми беше да се запознаем — каза той на родителите й и изчезна с дългите крачки на забавен каданс, които ниската лунна гравитация поощряваше.
— Трябва да тренира — обясни Наташа. — Моето състезание е утре, но неговото е чак в сряда. Той ще прибере багажа ви, така че с вас можем да идем да хапнем нещо свястно. — Хвана Робърт за ръка и го поведе. С нейна помощ братчето й бързо усвои нелошо подобие на стъпката, която Рон беше демонстрирал. Ранджит не можеше да се похвали със същото. Откри, че е по-лесно, макар и не толкова изящно, да се придвижва със забавени скокове.
Не беше далеч, а когато стигнаха, решиха, че си е заслужавало усилията. Храната нямаше нищо общо с пресования фураж от капсулата — салата, месни крокети и свежи плодове за десерт.
— Повечето ги карат от Земята — обясни Наташа, — но ягодите и някои от продуктите за салатата ги отглеждат в друга тръба тук.
Но не храната интересуваше родителите й. А Наташа — как се справя и как се чувства. Дъщеря им пък искаше да чуе за пътуването им и ги слушаше с търпеливата усмивка на ветеран, който вече е минал през всичко това. Разказаха й за случката с „рибата“ и тя попита Робърт на собствения им бебешки език, но той се интересуваше повече от кексчето в чинията си, отколкото от разясненията.
— Казва само, че е видял през прозореца нещо, което приличало на риба. Странно. Някои от хората тук също споменаха, че са видели нещо по пътя насам.
Мира се прозина.
— Сигурно е било замръзнала астронавтска урина — каза сънливо тя. — Помните ли онези истории как екипажите на мисиите „Аполо“ уж били видели космически светулки? Таши, ти не спомена ли нещо за стая? С истинско легло?
Стая имаше, както и легло, при това не какво да е, а широко цели деветдесет сантиметра, достатъчно, за да се сгушат в него Мира и Ранджит. Гледката на това царско легло беше неустоима. Само кратка дрямка, каза си Ранджит, прегърнал жена си, която вече спеше. А после ще ида да разгледам това невероятно място… е, след като най-после си взема истински душ.
Такова беше твърдото му намерение. Не беше виновен, че се успа. Събуди го Мира — буташе го по рамото с думите:
— Рандж? Спиш вече четиринайсет часа. Ако станеш сега, ще имаме време да закусим и да разгледаме тръбата, преди да тръгнем за състезанието.
Повечето олимпийски състезания бяха наблюдавани от стотици хиляди зрители. В сравнение с тях непосредствената публика на първите лунни игри беше нищожна. По стените на тръбата бяха закрепени хиляда и осемстотин седалки от лек материал и пак толкова бяха зрителите. Семейство Субраманиан извади късмет и местата им бяха на няма и стотина метра от линията на финала.
Докато вървяха натам, Ранджит си даде сметка, че отдавна не се е чувствал толкова добре. Наспал се беше до насита, взел си беше бърз душ с истинска, пък била тя и рециклирана вода — само трийсет секунди според вградения таймер, но пък за трийсет секунди можеше да се намокриш предоволно, — а после и бързата разходка из тръбата. Изобщо, денят беше започнал чудесно. Очаквал бе жилищните помещения да са в тръбата със стадиона, но те всъщност се намираха в съседна, по-малка тръба, свързана с олимпийската посредством изкуствено изграден тунел.
Но важното беше, че е тук! На Луната! Със скъпите си съпруга и син в деня, който с малко късмет можеше да остане паметен в живота на скъпата му дъщеря!
Макар налягането на изкуствено създадената атмосфера в тунелите да беше едва наполовина колкото земното налягане на морското равнище, въздухът беше щедро обогатен с кислород. Този факт беше от по-голямо значение за балониста, прекия съперник на Наташа, Пайпър Дуган, отколкото за самата нея, макар че при слабата лунна гравитация му беше достатъчен капацитет от трийсетина кубически метра водород, за да се издигне. Дуган беше австралиец. Появи се, придружен от трима помощници на въжетата, които имаха грижата машината да не избяга. Водородният цилиндър с обтекаема форма се носеше над главата му.
С появата му на стадиона невидим оркестър подхвана химна на Австралия и голяма група в другия край на трибуните полудя.
— Охо — прошепна Мира в ухото на Ранджит. — Едва ли има достатъчно шриланкци тук, за да аплодират Таши.
Нямаше, естествено, но пък имаше голям контингент от съседна Индия и дори по-голям от хора с други националности, които даваха предпочитанията си на едно младо момиче от малък остров. Когато Наташа тръгна към старта, зад нея вървеше само един помощник, който носеше нещо като велосипед без колела, но с тънки като паяжина крила. И нея я посрещна музикално изпълнение — вероятно химнът на Шри Ланка, макар Ранджит да не знаеше, че има такъв, — но той веднага потъна във виковете на публиката, подкрепяща Наташа. Скандирането продължи и докато помощниците прикачваха състезателите към техните машини — Пайпър Дуган висеше от водородния си резервоар със свободни ръце и крака, които да въртят педалите; Наташа бе седнала под ъгъл от четиридесет и пет градуса на небесното си колело.