Музиката спря. Скандирането утихна. За миг се възцари мълчание… а после се чу пукотът на пистолета за начало на състезанието.
В началото Дуган се устреми хоризонтално напред, а небесното колело на Наташа пропадна с пет-шест метра, преди тя да е набрала скорост.
А после започна да настига съперника си.
Почти до края на разстоянието двамата се движеха рамо до рамо, подкрепяни ентусиазирано от публиката — и не само от шепата зрители на Луната, а и от стотиците милиони, които наблюдаваха състезанието от Земята.
На двайсетина метра от финала Наташа изпревари съперника си. Прекоси линията със значителна преднина и виковете, крясъците и скандирането на хиляда и осемстотинте зрители бяха най-силният шум, който Луната беше чувала от много, много години.
Обратното пътуване към Земята беше точно толкова дълго и неприятно като пристигането, но този път поне Наташа беше с тях — Наташа, която береше плодовете на своята победа.
Те бяха доста впечатляващи при това. Личният й екран не угасваше и за миг, поздравителни съобщения пристигаха от всичките й познати, както и от много хора, които никога не беше виждала. Сред тях бяха президентите на Русия, Китай и Съединените американски щати, както и лидерите на почти всички други страни от Обединените нации. Също д-р Дхатусена Бандара от името на Pax per Fidem, всичките й бивши съученици и учители, приятелите и родителите на приятелите. Както и онези, на чието мнение Наташа държеше най-много, като Беатрикс Ворхулст и цялата домашна прислуга в имението Ворхулст. Да не споменаваме другата категория, която искаше това или онова от нея — телевизионни предавания, които молеха за интервю, представители на няколко десетки движения и благотворителни организации, които я призоваваха да направи дарение. Не на последно място получи поздравления от Международния олимпийски комитет, който обеща на новата си шампионка място в планираното състезание с космически кораби на слънчеви платна, което щяло да се проведе веднага щом в НОО бъдат построени достатъчно такива апарати, които да се заемат с неотложната задача по колонизирането на Слънчевата система.
— Явно натискът от Големите три се увеличава — заяви подозрително Мира. — Пришпорват нещата за свои собствени цели.
Ранджит я потупа по рамото.
— И какви са тези цели? — попита търпеливо той. — Според теб те така или иначе вече са сложили ръка почти на всичко.
Мира го погледна и сбърчи нос.
— Ще видиш — каза тя, макар да не стана ясно какво точно ще види Ранджит.
Наближаваха горния слой на пояса на Ван Ален, когато количеството на съобщенията намаля дотолкова, че и спътниците им да проведат отлаганите досега разговори с домашните си. Този път спътниците им в капсулата бяха шестнайсет — две богати български семейства, макар че откъде идваше богатството им Ранджит така и не разбра, и шепа не по-малко богати канадци. (В техния случай дойната крава бяха петролните находища в Атабасканските катранени пясъци.) Ранджит не чувстваше нужда да се извинява на спътниците си задето Наташа е задръстила комуникационните канали. Но и те нямаха претенции.
— Бог да я благослови — каза най-възрастната от канадките. — Такива прекрасни неща не се случват често на млади девойчета като нея. Пък и новинарският канал си работи. Емисиите пак са пълни с истории за летящи чинии. А за Египет и Кения чухте ли?
Не бяха, а когато чуха, се зарадваха не по-малко от всички останали. Кения и Египет не само; се бяха споразумели да ползват съвместно нилските води, а на внезапно организираните референдуми хората бяха гласували двете страни доброволно да се присъединят към проекта по прозрачността.
— Но това е чудесно! — възкликна Ранджит.
Точно тогава зазвъняха радиационните сирени и стана време всички да се приберат в убежището.
Ранджит въздъхна и тръгна натам. Наташа го последва, хванала майка си за ръка и потънала в разговор с едно от канадските момичета.