— Не винаги — призна Ранджит.
— Всъщност почти никога — поправи го Мира. — И това понякога разстройва Робърт. Но няма ли шанс това да се промени с възрастта?
— О, да — категорично заяви лекарят. — Алберт Айнщайн е говорел още по-зле като малък. Но все пак трябва да го наблюдаваме и следим внимателно.
Но когато Мира постави същия въпрос на следващия лекар, той се ограничи с думите:
— Винаги можем да се надяваме, д-р Де Сойза.
Следващият беше още по-прям:
— Понякога просто не можем да оспорваме Божията воля.
Никой не каза, че:
— Има някои специфични неща, с които можете да помогнете на Робърт.
И да имаше такива неща, медицинската професия, изглежда, не знаеше за тях. А и „напредъкът“ в диагностицирането на Робърт беше свързан с някои доста неприятни епизоди. Като рентгеновата снимка на главата, когато се наложи да го вържат за количката. Или когато му обръснаха косата, за да облепят скалпа му с магнитна лента. Или когато го овързаха за друга количка, за да го вкарат сантиметър по сантиметър в овала на ядрено-магнитния резонанс. В резултат на всичко това малкият Робърт Субраманиан, който не се беше страхувал от нищо в краткия си живот, сега започваше да плаче при вида на бяла престилка.
Все пак медицината беше направила нещо полезно за малкия Робърт. Лекарите му предписаха лекарства, които контролираха падането — наричаха го „малката болест“, за да го разграничат от истинската епилепсия, за каквато не ставало дума в неговия случай. Робърт вече не падаше. Но нямаше лекарство, което да го направи умен колкото връстниците му.
А после, една сутрин на вратата се почука. Ранджит вече се готвеше да тръгва с колелото към университета и когато отвори, насреща му стоеше Гамини.
— Мислех да се обадя предварително — каза той, — но се уплаших, че ще ми кажеш да не идвам.
Ранджит не губи време в празни приказки, а го прегърна и плесна по гърба.
— Глупости — отвърна той на своя най-стар и най-добър приятел. — Аз пък си мислех точно обратното. Боях се, че си ми сърдит, задето отхвърлих предложението ти преди години.
Гамини се усмихна унило.
— Работата е там — смотолеви той, — че вече не знам дали не си бил прав. Може ли да вляза?
Разбира се, че можело да влезе. Мира го прегърна, Робърт — също. Естествено, Робърт се превърна в център на вниманието, защото Гамини не го беше виждал преди, но момченцето скоро се отегчи и отиде да реди пъзел с готвачката, а възрастните седнаха на верандата.
— Не виждам Таши — отбеляза Гамини и пое чашата си с чай.
— Кара уиндсърф — обясни Ранджит. — Напоследък често излиза в морето. Казва, че тренира за голямо състезание. Е, а теб какво те води в Шри Ланка?
Гамини сви устни.
— Знаете, че тук предстоят президентски избори, нали? Баща ми смята да напусне Pax per Fidem и да се кандидатира тук. Надява се, че ако го изберат, ще може да вкара Шри Ланка в общността.
Ранджит искрено се зарадва.
— Браво на него! За по-добър президент не можем и да си мечтаем. — Замълча и Мира изрече онова, което той се колебаеше да каже.
— Не изглеждаш въодушевен, Гамини. Някакъв проблем ли има?
— Има и още как — каза той. — Куба.
Не беше нужно да казва повече, защото Мира и Ранджит следяха събитията там. Самата Куба беше на крачка от референдум, който да реши приобщаването й към общността на Pax per Fidem.
По всичко личеше, че хората ще гласуват в полза на присъединяването. Куба се беше отървала без обичайните кръвопролития на другите страни от третия свят. Фидел Кастро беше направил много грешки, но покрай тях беше оставил и някои добри неща — населението беше високообразовано, страната разполагаше с изобилие от добри лекари, медицински сестри и друг помощен персонал в областта на здравеопазването; имаха традиции и в борбата с вредителите. И нито един кубинец не беше умрял от гладна смърт през последния половин век.
Но едновременно с това Кастро беше налял масло в партизанските страсти. Някои от синовете и внуците — и дъщерите! — на кубинците, които се бяха били в името на революцията по целия свят, не бяха забравили това. Малцината оцелели — макар и на почтената възраст от осемдесет и повече години — и досега знаеха как да натискат спусък и да взривяват бомби. Колко бяха? Във всеки случай недостатъчно, за да поставят под съмнение резултата от всенародното допитване. Когато гласовете бяха преброени, стана ясно, че над осемдесет процента от гласувалите са дали своя вот за разоръжаването, мира и новата конституция. Само че дванайсет представители на Pax per Fidem бяха попаднали под обстрел, девет бяха ранени — старите борци за социализъм умееха да си служат с огнестрелно оръжие, — а двама от ранените починаха.