— Е, да, неприятен, трагичен инцидент — каза Ранджит след кратко мълчание, — но какво общо има това с Шри Ланка?
— Има общо с Америка — гневно обясни Гамини. — И с Русия и Китай също, защото те си мълчат. Но основно с Америка, защото тя настоява да прати контингент от шест взвода американски пехотинци. Пехотинци! С автоматично оръжие и дори с танкове! А уж самата идея на Pax per Fidem е никога да не прибягваме до смъртоносни оръжия!
Възцари се кратко мълчание. А после Мира кимна, каза: „Разбирам“ и спря дотук. Останалото довърши Ранджит:
— Хайде, Мира, давай. Била си права от самото начало. Полага ти се едно „Нали ти казах“.
34.
Пентамино и коли
Наташа Субраманиан упражняваше обръщане по вятъра в плитчините близо до дома на родителите си, когато видя странната жълта кола. Наближаваше по една от уличките към плажа и забавяше колебливо на всяка пресечка. Когато най-после зави, го направи по уличката, на която се намираше къщата на Субраманиан. Изправена на дъската за уиндсърф, Наташа не виждаше самата къща, но ясно виждаше съседната уличка. Колата не се появи там. Значи беше спряла пред някоя от къщите на тяхната пресечка и Наташа се чудеше дали не е спряла точно пред тяхната.
Усещаше също така, че е наближило време за обяд, а значи беше и време да поема към брега. Направи го и видя, че колата наистина е свърнала в алеята пред тяхната къща… и междувременно е претърпяла необикновена промяна. Голяма част от предната седалка, включително мястото за шофьора, беше изчезнала. А когато влезе в кухнята, Наташа завари там един много стар човек с монашеска роба, който седеше на масата и гледаше как Робърт реди поредния пъзел. До него стоеше липсващата част от автомобила, крепеше се на две гуми и издаваше тихо жужене.
Наташа от години не беше виждала стария монах, но веднага го позна.
— Ти си Сураш, който е сменял пелените на татко ми. Мислех, че умираш — каза тя.
Майка й я изгледа остро, но Сураш само се усмихна и я потупа по главата.
— Така беше, наистина — потвърди той. — И в известен смисъл още умирам, както и всички ние, но вече не е нужно да пазя леглото. Не и откакто ми дадоха това — добави и посочи нещото с колелата зад стола си. — Обещах на родителите ти да им покажа как работи. Ела с нас, Наташа.
Докато Сураш се прехвърляше от кухненския стол върху седалката на двуколесната машинария, Наташа видя колко слаб и нестабилен е всъщност старецът. Но щом седна на седалката, той натисна с твърда ръка лоста за управление и пое към вратата, която баща й побърза да отвори.
А когато приближи на заден ход двуколесника към предната част на чакащата кола, се чуха остри изщраквания на някакъв механизъм. Два яки държача се протегнаха от колата и придърпаха двуколесната количка на мястото й. Двигателят издаде тих подсвиркващ звук и откъм ауспуха изригна бяла пара.
— Можете да си сложите ръката пред ауспуха, ако искате — извика Сураш. — Това чудо изгаря чист водород и нищо друго.
— Знаем за колите с водородна тяга — уведоми го Ранджит.
Старият монах кимна доволно.
— А за това знаете ли? — попита той и им демонстрира как комплектуваният с личната му двуколесна количка автомобил се превръща в пълноценно транспортно средство, с което можеше да отиде където поиска.
А после, по настояване на Мира, седнаха да обядват. Имаха много неща да си кажат. Сураш разпитваше подробно за работата на Ранджит в университета и за надеждите на Наташа да приложи придобитите в уиндсърфа умения във великото космическо надбягване със слънчеви платна, което щеше да се проведе след малко повече от година, за изненадващата сръчност на Робърт в реденето на пъзели и за усилията на Мира да не изостава от научните постижения в своята област. На свой ред искаше да им разкаже как вървят нещата в храма и къде е ходил с новата си кола — кажи-речи из целия остров, похвали се той, защото най-после се бил решил да довърши отдавна отлаганото поклонение в най-известните храмове на Шри Ланка, — и най-вече колко добре работела колата.
И откъде е дошла тази чудна нова машина?
— От Корея — веднага отговори Сураш. — Току-що е пусната в серийно производство и един от нашите хора успя да се добере до тази бройка. О — добави въодушевено той, — не е ли чудесно, че сега, когато усилията ни не са ангажирани с войни и подготовката за войни, можем да постигнем толкова много в други области на науката и технологиите? Като онова нещо, което наричат ядрен квадриполен резонансен детектор и с което откриват заровени противопехотни мини, или другото, дето прилича на малък робот върху гъсенична верига, разчиства пръстта от мините и ги вади, без никой да пострада! Вече разчистиха почти всички стари бойни полета около Тринкомалее. Измислиха и онзи генномодифициран хормонален спрей, напаснат към ДНК-то на комарите, които пренасят гърбавата треска, както и онези малки роботизирани самолетчета, които обикалят и пръскат и край с комарите. Толкова много дължим на „Тихия гръм“!