Ранджит кимна, поглеждайки към жена си. Тя тръсна глава и каза:
— Никога не съм твърдяла, че има само лоши страни, нали?
Когато Сураш си тръгна и чудноватата му кола се отдалечи сред облачета пара, Ранджит влезе в къщата.
— Той е прекрасен старец — каза му Мира.
Ранджит се съгласи без колебание.
— Знаеш ли къде е ходил с тази негова колица? Започнал от „Нагулесварам“, северно от Джафна. Не знам още колко храма е посетил, но когато стигнал до „Мунесварам“, решил, че не може да е толкова близо до Коломбо и да не дойде да ни види. Сега потегля на юг към „Катрикамам“, макар че сега храмът се стопанисва от будистите. Подозирам, че ще се отбие и на Небесния терминал. — Поколеба се, после добави замислено: — Той доста се интересува от наука.
Мира го изгледа изпод вежди.
— Какво има, Ранджит?
— Ами… — Сви рамене, но не заблуди никого. — Кажи-речи първото нещо, което ми каза, още преди да влезем, беше за старата къща на татко, която сега е моя, а още стои празна.
— Работата ти е тук — напомни Мира.
— Да, и аз това му казах. А после той ме попита защо според мен говорел така свободно за научни изобретения като новия му автомобил. Научил го бил от баща ми. Човек можел да вярва в религията и едновременно с това да обича науката. А после ме изгледа сериозно и попита: „А обратното възможно ли е? Може ли човек да обича науката и едновременно с това да почита Бог? Ами децата ти, Ранджит? Религиозното им обучение?“ Не изчака да му отговоря, защото знаеше какъв ще е отговорът.
— А — измърмори Мира, защото и тя знаеше какъв би бил отговорът, знаеше и че Сураш не би искал да го чуе изречен на глас. Двамата с Ранджит бяха обсъдили въпроса с религията още преди години и бяха на еднакво мнение. Ранджит обичаше да цитира един малко известен философ от двайсети век, който казал, че всички религии са измислени от дявола, за да скрият Бог от очите на човечеството. Тя пък смяташе, че най-голямата трагедия в цялата история на човечеството най-вероятно се е случила в мига, когато църквата си е присвоила морала. Защото църквата не знае какво да прави с морала. Според нея моралът е дефиниран от волята на една несъществуваща особа.
Но Мира знаеше колко привързан е съпругът й към стария монах. И понеже не можеше да измисли какво да каже, така че всички да са доволни, тя реши да смени темата:
— Видя ли какво показваше Робърт на Сураш, когато ти влезе?
Той и погледна и примигна.
— Не… чакай. Един от малките си пъзели, нали?
— Не много малък, Ранджит. Този беше от сто и петдесет парчета. А има и още нещо, с което се занимава напоследък.
Млъкна и се усмихна. Ранджит, естествено, захапа въдицата.
— Ще ми кажеш ли какво е, или не? — попита настоятелно той.
— По-добре да ти покажа. Да се качим в неговата стая. — Не каза нищо повече, докато не влязоха в детската стая. Робърт седеше пред компютърния екран с картинките на животни, вдигна глава и се усмихна широко. — Робърт, миличък — каза Мира, — защо не покажеш на татко си твоите пентамино?
Новината, че синът му се интересува от пентамино, не изненада особено Ранджит. Самият той беше очарован от тях на пет-шест годишна възраст и тъкмо той ги беше показал на малкия Робърт. Помнеше какво каза тогава:
— Знаеш какво представлява доминото, нали? Две долепени квадратчета. Е, ако долепиш не две, а три квадратчета, се нарича тримино, и може да има две форми — едната прилича на пръчка, другата на ъгълче. Виждаш ли какво имам предвид?
Робърт проследи сериозно демонстрацията, но с нищо не показа, че разбира идеята. Въпреки това Ранджит продължи:
— Ако долепиш четири квадратчета, се нарича тетрамино и има пет форми…
Начерта бързо:
□ □ □ □ □ □ □
□ □ □ □ □ □ □ □
□ □ □ □
□
— Завъртените и огледалните форми не се броят — добави той, а после трябваше да обясни какви са тези завъртени и огледални форми. — Никоя от формите на тетраминото не е особено интересна, но когато долепиш пет квадратчета, работата става друга! — Защото, обясни той, при пентаминото имало цели дванайсет форми. Когато ги наредиш заедно, можеш да покриеш с плочки площ от шестдесет квадратчета.