Което незабавно повдига въпроса — можеш ли да покриеш площ от шейсет квадратчета — да речем, правоъгълник с размери пет на дванайсет или друг, дълъг и тънък, от две на трийсет, — като използваш всичките дванайсет плочки, без да оставяш празни места?
Отговорът — който така беше въодушевил петгодишния Ранджит на времето — беше, че можеш да го направиш по цели три хиляди седемстотин и деветнайсет начина! Правоъгълникът шест на десет можеше да се покрие по две хиляди триста трийсет и девет начина, другият, пет на дванайсет, по хиляда и десет начина и така нататък.
Каква част от урока му беше стигнала до мозъчето на усмихнатото дете Ранджит не можа да прецени. А ето че сега Робърт послушно пусна програмата на компютъра си и тя започна да показва картинки на различните комбинации — всички подредби на правоъгълниците с размери пет на дванайсет, после всички за тези с шест на десет квадратчета и така до самия край.
Което изуми и стресна Ранджит. „Бавноразвиващият“ се Робърт беше подредил всички комбинации с плочки пентамино — задача, която се беше сторила непосилна на самия Ранджит в детството му!
— Аз… това е страхотно, Робърт — започна той, като посегна да прегърне сина си.
А после спря, вперил очи в компютъра.
Комбинациите с пентамино се бяха изредили до край и програмата би трябвало да се изключи. Само че не го направи. Премина към следващата стъпка — комбинации с хексамино.
Ранджит никога не беше споменавал на сина си за хексаминото. То беше прекалено сложно за дете на неговата възраст. Ами че там имаше тридесет и пет различни форми и когато ги подредиш, покриваха площ от двеста и десет квадратчета. Точно там малкият Ранджит се беше разочаровал горчиво. Всеки разумен човек би предположил, че този направо астрономически брой от двеста и десет квадратчета със сигурност би могъл да се покрие с тридесет и петте плочки хексамино. И въпросният разумен човек би сгрешил. Никакъв правоъгълник, без значение от колко квадратчета са съставени страните му, не можеше да бъде запълнен от каквато и да било комбинация на плочки хексамино. Както и да го мъчиш, винаги оставаха най-малко четири празни места.
А това несъмнено би било твърде трудно и объркващо за малкия Робърт със забавеното интелектуално развитие.
Само че истинският малък Робърт не се беше уплашил! На компютърния екран се редяха комбинация след комбинация. Малкият Робърт беше решил да не се предава. Решил беше да изпробва лично всяка възможна подредба.
Когато Ранджит прегърна сина си, го направи толкова силно, че детето започна да се дърпа и да сумти, макар и през смях.
В продължение на години хората, които уж помагаха на Мира и Ранджит с „проблема на Робърт“, им бяха предлагали все същата незадоволителна утеха: не мислете за него като за неспособен. Мислете за него като за „различно способен“.
Но Ранджит не откриваше някакъв смисъл в това. До днес, когато откри, че има нещо, което синът му не само може да прави, а и да го прави по-добре от всички хора, които Ранджит познаваше.
Откри, че страните му са мокри — мокри от сълзи на щастие, — когато с Мира слязоха долу към зарязаните си всекидневни задачи и истинския свят. И за пръв път в живота си Ранджит Субраманиан си помисли, че може би наистина би било по-добре, ако имаше Бог — какъвто и да било Бог, — в който той да вярва и комуто да благодари.
Именно в този момент „Бил“, на път за дома, спря за кратко в околността на онази относително дразнеща планета, която нейните обитатели наричаха Земя. Макар престоят му да беше кратък, беше и предостатъчен да се потопи в милиардите битове информация, свързани с настоящите действия на обречените земни обитатели и с по-важното на този етап — какъв нечуван ход си бяха позволили местните представители на големите галактици, девет-ръкокраките.
Не би могло да се каже, че стореното от девет-ръкокраките притежаваше потенциала да притесни големите галактици. Големите галактици не биха могли да се страхуват от няколко милиарда долнопробни бозайници и техните жалки оръжийца — ядрените, които избухваха и събаряха разни неща, и онзи друг вид ядрено оръжие, което генерираше електромагнитни импулси, поразяващи електромагнитните импулси на противника. Подобни рудиментарни въпроси не представляваха интерес за големите галактици. Можеха да ги уплашат толкова, колкото проклетисването на дърта циганка можеше да уплаши човешки генерал с ядрен арсенал зад гърба си.