— И кога се е превърнал от спринтьор в пилот на слънчево платно?
— О — махна с ръка Наташа, — навярно има нещо общо с мен. Все говореше колко ми завиждал за това, което правя. Ние, такова, често се чуваме след лунната олимпиада.
— Ясно — промърмори Мира, която за пръв път чуваше за това. Но понеже добре помнеше какво е да си тийнейджърка и как собствените й родители последни научаваха за експерименталните й флиртове с младежи, Мира де Сойза не настоя за повече подробности. Вместо това прати домашната помощница до най-близката свястна сладкарница със заръката да купи хубава торта, после лично я украси с рисунка на кораба със слънчево платно, който Наташа щеше да управлява, и превърна вечерята в истински празник.
Семейство Субраманиан беше свикнало с празненствата. Натрупаният опит беше усъвършенствал уменията им и когато Наташа духна свещичките и си намисли традиционното желание (което не биваше да се казва на никого и най-вече на родителите й), всички бяха в чудесно настроение. Точно тогава Робърт се метна на врата на кака си и й прошепна нещо в ухото.
Лицето й се изопна и тя се обърна към родителите си.
— Вярно ли е? Че ще карате Робърт да ходи на църква?
— Не на църква — обясни баща й. — На неделно училище. Проверихме и се оказа, че има един курс, който е подходящ за него. Запознават ги с историята на Исус, проповедта му на планината и други такива неща. А и Сураш ще е доволен, че внуците на баща ми не са оставени съвсем без религиозно обучение.
Наташа тръсна глава.
— Лично аз нямам нищо против да остана без религиозно обучение. А Робърт каза, че искате и аз да ходя! Честно, не мислите ли, че вече си имам достатъчно ангажименти? Училището, тренировките…
— Става въпрос за една вечер седмично — уведоми я Мира. — Не искаме от теб да ходиш на неделно училище като Робърт. А да посещаваш заниманията на младежката група към църквата. От време на време си говорят и за Библията, но основно се занимават с проекти, които имат за цел да направят света по-добър.
— Което на този етап — добави баща й — се изчерпва с доброволческа работа по президентската кампания на Бандара старши. Реших, че може би ще ти е интересно да се включиш.
По този въпрос нито Наташа, нито останалите от семейството имаха колебания. Именно Бандара старши беше убедил университета да изгради симулационната лаборатория, където Наташа и други младежи се подготвяха за състезанието със слънчевите платна. Лабораторията беше многократно по-евтина от салона с лунна гравитация, където беше тренирала за лунната олимпиада — представляваше средно голяма зала с форма на шестоъгълник, като и шестте стени бяха заети от огромни екрани. Затова пък компютърните програми, които я управляваха, бяха сложни… и скъпи. Университетът никога не би се съгласил да отдели толкова средства, ако не беше съдействието на д-р Бандара.
— Освен това — продължи Мира и подаде на Наташа личния си екран, — добрах се до снимка на групата от плажното им парти преди няколко седмици. Изглеждат добри деца.
— Ха — измърмори Наташа, оглеждайки двайсетината младежи на екрана.
Не коментира по никакъв начин факта, че поне четири от момчетата изглеждаха забележително добре. Мира също се въздържа от коментар, макар да беше сигурна, че онзи Рон от Бразилия, който така неочаквано се беше върнал на сцената, не е и наполовина толкова привлекателен.
— Разбира се — каза тя, — зависи само от теб. Ако наистина не искаш да…
— О — прекъсна я Наташа, — нищо не пречи да отида един-два пъти. А и не виждам защо да не угодим на Сураш.
Когато се прибра у дома, за да се слее със своето ято от големи галактици, „Бил“ се оказа неподготвен за прилива на радост и задоволство, който му донесе това изживяване. През периода на отделянето си — докато беше далеч, за да се погрижи за това-онова — той бе съществувал в състояние, нетипично за предишния му жизнен опит. Беше сам. А после, когато се сля с другарите си, вече не беше сам и това го изпълваше с дълбока радост.
И му беше донякъде трудно да се отдели отново от ятото.
Нямаше друг избор, разбира се. Ятото беше споделило притесненията му, както и необходимостта да отсъди справедливо. „Тих гръм“ го беше впечатлил и притеснил едновременно. Съществуваше вероятност онези жалки човешки същества вече да не представляват заплаха за галактическия мир. А ако беше така, то унищожението им може би не би било съвсем справедливо.
Големите галактици винаги бяха строги и понякога дори безмилостни. Но никога не вършеха несправедливи неща съзнателно.
Затова „Бил“ пое по обратния път към околностите на малкото жълто слънце, около което се въртеше съмнителната планетка, и прати две съобщения.