И това беше краят, ако се изключат прегръдките и целувките за довиждане, преди пилотите и техните екипи да тръгнат към товарната платформа на Небесната кука. С известно задоволство Ранджит забеляза, че онзи бразилец, Роналдиньо Олсос, се качва в първата капсула, а Наташа щеше да пътува с третата.
След като разцелуваха дъщеря си за пети или шести път и изтръгнаха Робърт от прегръдките й, тримата Субраманиан, като всички други, се отправиха към автобусите.
А после на пътя им се изпречи Йорис Ворхулст, сам и потънал в напрегнат разговор по личния си екран.
— Е, Йорис — подхвърли Мира, когато се изравниха с него, — какво те тревожи сега? Да не са открили още една свръхнова?
Тонът й беше шеговит. Но не и изражението на Ворхулст. Затвори капачето на джобната машинка и поклати глава.
— Не точно. Може би изобщо не става въпрос за свръхнова, както личи от показанията на телескопите, след като ги калибрираха допълнително. А и онова нещо е толкова близо, че няма начин да е свръхнова. Толкова близо, че може да се окаже в района на облака на Оорт.
Мира спря на място с ръка на гърдите си.
— Няма да попречи на състезанието, нали?
Ворхулст поклати глава.
— Не, не, за това и дума не може да става. Състезателите ще са в ниска околоземна орбита. А това нещо, каквото и да е то, е много, много далеч от там. Но ми се ще да знаех какво е.
Горе, където състезателите бяха в последните етапи на подготовката си, слънчевите им яхти си имаха компания.
Никой не видя миниатюрния кораб на девет-ръкокраките, защото те отдавна бяха активирали светлинните си щитове. Но техните екипажи бяха озадачени почти колкото Йорис Ворхулст, макар и по коренно различна причина. Тези седем почти готови космически платноходки — за какво бяха те? Очевидно не носеха никакво оръжие. Това успокояваше донякъде девет-ръкокраките, но пораждаше тревога от друго естество. Никой сред тях нямаше идея какво е предназначението на тези платноходки. А това беше факт, който девет-ръкокраките не биха искали да признаят пред своите господари, големите галактици.
37.
Състезанието
Корабът се казваше „Диана“ и Наташа Субраманиан лично беше избрала името. Никога не беше летял. Сега беше готов. Чакаше прикачен към кораба-майка, огромното му кръгло платно опъваше такелажа, издуто до пръсване от великия, мълчалив вятър, който духа между световете. Състезанието можеше да започне.
— Две минути до старта — обявиха по радиото в кабината й. — Моля потвърдете готовност.
Шкиперите отговориха един след друг. Наташа познаваше гласовете на всички — някои звучаха напрегнато, други почти нечовешки спокойно, — защото бяха гласовете на нейни приятели и съперници. По всички обитавани от човечеството места едва ли можеха да се съберат и двайсетина човека, притежаващи уменията да управляват слънчева яхта. Всички те бяха тук — на стартовата линия като Наташа или на борда на ескортиращите съдове — в орбита на тридесет и шест хиляди километра над земния екватор.
— Първи от „Паяжина“. Готови!
— Втори от „Уомера“. Всичко е наред.
— Трети от „Слънчев лъч“. Напред!
— Четвърти от „Санта Мария“. Всички системи работят. — Наташа се усмихна. Четвърти беше Рон Олсос, когото тя харесваше, макар и не толкова, колкото той, изглежда, харесваше нея. Отговорил беше с култовата фраза от зората на астронавтиката, което се вписваше идеално в склонността му да театралничи.
— Пети от „Лебедев“. Готови сме. — Това беше руснакът, Ефремий.
— Шести от „Арахне“. Също готови. — Хси Лиан, младата жена от някакво селце северно от Ченгду под сянката на Хималаите. А после, в края на редицата, дойде ред на Наташа да изрече думите, които щяха да се чуят по всички кътчета на света:
— Седми от „Диана“. Готова за победа!
Не само Роналдиньо си пада по театъра, помисли с усмивка тя и се обърна да провери за последно опъна на такелажа.
От нейната гледна точка, докато се носеше в безтегловност из миниатюрната кабинка, платното на „Диана“ изпълваше цялото небе. И неслучайно. Там, отвън, готово да я откъсне от гравитационните окови на Земята, се простираше платно с площ повече от пет милиона квадратни метра, свързано с командната й капсула посредством почти сто километра такелаж. Тези квадратни километри платно от алуминизирана пластмаса, дебела едва една милионна част от сантиметъра, имаха капацитета — така поне се надяваше Наташа! — да я придвижат първа до финалната линия в лунна орбита.