Выбрать главу

— Десет секунди до старта — прозвуча отново радиоуредбата. — Включете всички записващи устройства!

Все така вперила поглед в необозримото платно вън, Наташа докосна ключа, който активираше камерите и черната кутия на „Диана“. Платното не й излизаше от ума. Беше толкова голямо и едновременно с това толкова крехко, че въображението не можеше да го обхване. Още по-непонятен беше фактът, че това по-тънко от косъм огледало е в състояние да я влачи с висока скорост през космическото пространство без друга тяга, освен слънчевата светлина, която успее да хване в капана на милионите си квадратни метри площ.

— … пет, четири, три, две, едно. Отделяне!

Седем компютърно контролирани ножа с диамантени ръбове прерязаха едновременно седемте тънки задържащи въжета. И яхтите се освободиха. До този момент яхтите и сервизните съдове се бяха движили по орбита в плътна група. Сега яхтите започнаха да разпръскват като отвени от вятъра семенници на глухарче.

И първата, която пресече орбитата на Луната, щеше да е победител в състезанието.

На борда на „Диана“ никое от сетивата на Наташа не регистрира каквато и да било промяна. Не беше и очаквала друго — единственият знак за промяна в движението бяха уредите на командното табло пред нея, които регистрираха ускорение, равно на една хилядна от земната гравитация.

Това, разбира се, беше нищожно ускорение. Но беше и по-голямо от всички регистрирани по-рано резултати, точно както бяха обещали конструкторите на „Диана“. Ускорение от такава величина беше постигано само с миниатюрните макети на слънчеви платноходки… а ето че вече беше факт. С това темпо — бързо изчисли тя и се усмихна, когато резултатът се появи на контролното табло — щяха да й трябват само две обиколки на Земята, докато набере достатъчно скорост, която да я освободи от ниската околоземна орбита и да я изстреля към Луната. А тогава пълната сила на слънчевата радиация щеше да е зад гърба й.

Пълната сила на слънчевата радиация…

Наташа се усмихна отново, спомнила си опитите да обясни що е слънчево платноходство на потенциални спомоществователи и на други, обърнали се към нея от чисто любопитство.

— Вдигнете ръце към слънцето с дланите нагоре — казваше им тя. — Какво усещате? — И когато не получаваше друг отговор, освен „топлина“, тя започваше да обяснява: — Топлина, да, но и нещо друго. Има налягане. Не е силно, признавам. Всъщност е толкова слабо, че няма как да го усетите, много по-малко от милиграм налягане върху дланите ви. Ала вижте какво може да прави това нищожно налягане!

Тогава изваждаше няколко квадратни метра материал за слънчево платно и го хвърляше към публиката си. Сребристата, тънка като паяжина материя се закъдряше като дим, после се понасяше към тавана, тласкана от издигащия се въздух, затоплен от телата на присъстващите. И Наташа продължаваше нататък:

— Виждате колко е леко платното. Квадратният километър, с който ще разполага моята яхта, тежи по-малко от тон. Повече не ни трябва. Достатъчно е, за да събере два килограма радиационно налягане, което ще тласне платното… а такелажът ще повлече моята „Диана“ след него. Разбира се, ускорението ще е много слабо — по-малко от една хилядна g, — но нека видим какво може да направи това нищожно ускоренийце. През първите секунди „Диана“ ще измине половин сантиметър. Дори по-малко, защото такелажът ще се опъне допълнително и напредъкът ще е толкова малък, че дори уредите няма да го засекат.

Обръщаше се към стенния екран в залата и щракваше с пръсти, за да го включи. Появяваше се изображение на огромното по площ, макар и почти неосезаемо като дебелина полуцилиндрично платно, после камерата се спускаше към пътническата капсула — малко по-голяма от душ кабина, — където Наташа щеше да прекара седмици наред.

— След минута обаче — продължаваше тя, — движението става осезаемо. Изминали сме двайсет метра, а скоростта е нараснала до един километър в час… тоест остават ни някакви си няколкостотин хиляди километра до лунната орбита.

Тук публиката откликваше с тих смях. Наташа се усмихваше на свой ред, изчакваше смехът и коментарите да стихнат, после продължаваше нататък:

— Това не е лошо, между другото. В края на първия час ще сме изминали шестдесет километра от старта, а скоростта ще се е покачила до сто километра в час. И не забравяйте къде се намираме, все пак! Всичко това ще се случи в космоса, където триене няма. Задвижите ли един предмет, той ще се движи вечно и нищо няма да влияе на движението му освен гравитацията на далечни тела. Ще се изненадате каква скорост ще развие нашата яхта с нищожното й ускорение от една хилядна g в края на първия ден. Почти три хиляди километра в час без друга тяга освен слънчевото налягане, което вие дори не усетихте!