Тази игра можеше да се играе и от двама. Ухилена до уши, Наташа посегна да изключи автопилота и да нанесе корекции в опъна на такелажа…
Само че нищо не се случи.
Миниатюрните хаспели не реагираха. Не получаваха инструкции нито от компютъра на автопилота, нито от човешкото същество, което би трябвало да контролира всичко.
Слънчевата платноходка „Диана“ беше станала неуправляема. Гигантското платно се наклони бавно…
Започна да се прегъва…
А после слабите вибрации на материята се превърнаха в големи, безразборни вълни. В талази. И фината материя на платното премина горната граница на поносимия стрес.
Комодорът веднага разбра, че „Диана“ е в беда. Разбра го цялата флотилия и радиото пощуря. Рон Олсос пръв настоя да му дадат катер с химическа тяга, за да потърси Наташа Субраманиан сред сриващите се отломки на космическата яхта „Диана“. Не беше последният. След час състезанието се беше изродило в сбирщина от двайсетина съда от различен вид, които обикаляха около смачканите останки на красивата доскоро „Диана“ и на косъм избягваха сблъсък помежду си. Корабите, които разполагаха с технологията да изпратят хора в открития космос, облякоха в скафандри всеки свободен член на екипажите си и ги пратиха да търсят.
Претърсиха всяка гънка на гигантското смачкано платно — визуално и с инфрачервени детектори. Детектори, които щяха моментално да уловят и най-слабия сигнал за топло човешко тяло сред останките на смачканото платно.
Претърсиха и космоса около оплетения такелаж, в случай че нещо е разхерметизирало капсулата и Наташа се е озовала навън…
Но най-вече търсеха в мъничката кабина на „Диана“.
Не им отне много време. С едничък пътник на борда, капсулата имаше обем от няколко кубични метра и Наташа нямаше къде да се скрие.
Но я нямаше. От гледна точка на спасителите, Наташа Субраманиан я нямаше никъде.
38.
В търсене на Наташа Субраманиан
Трите четвърти от семейство Субраманиан, които все още се намираха на Земята, бяха решили да продължат живота си постарому, или поне да се опитат, докато другата една четвърт от семейството се шляе на път към Луната в платноходка от пластмаса и въглеродни сплави. Затова, след като изпратиха на Наташа последните си благопожелания, Ранджит се метна на колелото и пое към кабинета си в университета. Мира реши да се възползва от свободните час-два, за да навакса донякъде с растящия брой статии и разработки върху последните новости в областта на изкуствения интелект и автономните протези, които се бяха натрупали в компютъра й. Рядко й оставаше толкова много лично време. Най-често — когато малкият Робърт спеше, когато имаше занимания в специалното си училище или като сега, когато вървеше по петите на домашната помощница и й помагаше — или по-точно пречеше — да оправи леглата и да подреди стаите.
И така, с изстиваща чаша чай на масата — и естествено, с включен телевизор, в случай че нещо неочаквано се случи със състезанието на Наташа, макар това да беше крайно невероятно — Мира четеше задълбочено поредната статия, когато до ушите й стигна сърцераздирателен плач. Робърт.
Вдигна поглед и видя помощницата да го внася на ръце в стаята.
— Не знам какво стана, госпожо — каза смутено жената. — Събирахме боклука от кошчетата, когато Робърт изведнъж седна на пода и започна да плаче. Робърт никога не плаче, госпожо!
Което Мира знаеше най-добре от всички. Но ето че и това беше станало. И тя направи онова, което милиарди други майки са правили от австралопитеците насам. Гушна сина си и започна да го люлее нежно, като му говореше тихо на ухото. Това не реши докрай проблема, но поне плачът утихна до хлипане. Мира тъкмо се питаше дали това необичайно и притеснително — но не и животозастрашаващо — поведение е достатъчна причина да позвъни на Ранджит в кабинета му, когато домашната помощница извика задавено. Мира вдигна поглед.
На телевизионния екран се мъдреше слънчевата яхта на дъщеря й. Освен лекото задигане в единия й край, яхтата не изглеждаше по-различно отпреди. Сега обаче под образа имаше червен надпис, който гласеше: „Инцидент на лунното състезание?“. А когато Мира увеличи звука, развълнуваните думи на говорителя заличиха дори надеждата на въпросителния знак. Нещо лошо се беше случило с „Диана“. И още по-лошо, пилотът на „Диана“ — тоест скъпата дъщеря на Мира — не отговаряла на спешните повиквания на комодора и по всичко личало, че онова, което е застигнало и повредило яхтата, е отвлякло и пилота й.
Ужасната тревога на Мира Субраманиан несъмнено беше най-личната в целия свят, но истината бе, че тревогите й се споделяха от мнозина. Колкото повече информация пристигаше от малките спасителни кораби, които претърсваха мястото на инцидента, толкова по-безнадеждно нерешима изглеждаше загадката.