От кораба-майка отдавна бяха пратили хора в скафандри, които вече бяха стигнали до командната капсула на „Диана“, успели бяха да влязат и да я претърсят, но от пилота не бяха открили и следа. И това не беше най-лошото. Подробен преглед на уредите показал, че единственият херметичен шлюз на капсулата категорично и безспорно не е бил отварян след началото на състезанието. Така че Наташа не просто липсваше — тя изобщо не беше напускала капсулата.
А това, разбира се, беше невъзможно. И същевременно беше неоспорим факт.
На всичкото отгоре и както можеше да се очаква, комодорът и неговият екип трябваше да разрешат още няколко десетки проблема, при това едновременно. Имаше още шест слънчеви яхти, които се движеха безредно и като нищо можеха да се сблъскат, защото пилотите им бяха разстроени от случилото се със седмия от тях. Всички бяха получили заповед да приберат платната и да чакат на място, докато не дойдат да ги приберат. Това само по себе си щеше да създаде проблеми… макар и не точно сега. С тях щяха да се оправят, когато му дойде времето.
Проблемът с Наташа Субраманиан далеч не беше толкова лесен за разрешаване. Изчезването й — при обстоятелствата, в които се беше случило — беше чисто и просто невъзможно. Всичко това беше много лошо за всички замесени, а после взе, че стана още по-лошо.
Следващите трийсет и шест часа семейство Субраманиан (без Наташа) прекара в кухнята, с все готвачката и домашната помощница. Робърт се събуди от следобедния си сън успокоен и не можа да обясни на родителите си защо е плакал преди това — докато не се сетиха да го попитат дали не е имало нещо общо със сестра му, на което той отговори:
— Аташа астлива.
На вечеря детето се нахрани с апетит, за разлика от всички останали. Почти не спаха — дремеха на столовете или се опъваха за по час на дивана под прозореца. Но никой от възрастните не смееше да се отдалечи за повече от две минути от телевизора, с надеждата, че по новините ще съобщят за някакво благоприятно развитие или поне ще дадат обяснение на случилото се.
Уви, не.
Е, новини имаше, разбира се. Съобщиха, че спасителните катери в ниска околоземна орбита са се сдобили с ескорт от няколко десетки „летящи чинии“ — същите онези малки летящи неща с цвят на мед, които бяха дали на света първото неоспоримо доказателство, че прословутите летящи чинии, или поне неща от този род, съществуват в действителност. Защо се бяха появили там? Какво искаха? Догадки и предположения имаше всякакви, но не и смислено обяснение, затова акцентът на новините се измести другаде. Насочи се към онова място в облака на Оорт, където астрономите бяха засекли нещо, което приличаше на свръхнова, но не беше. Последните данни от телескопите показваха наличие на слаба радиация, каквато не била засичана там при по-ранни замервания. Насочи се и към влекачите, които бавно изтегляха седемте състезателни яхти към безопасни орбити — шестте, които не бяха пострадали, и топката смачкана материя, останала от Наташината „Диана“. Насочи се и към всички централни градове по света, където не липсваха „експерти“, способни да дискутират до безкрай случилото се — без да казват нищо съществено.
А после телефонът започна да звъни. На следващия ден не стана по-добре, нито на по-следващия.
Мира Субраманиан за нищо на света не искаше да изпуска от поглед единственото останало й дете, но с Ранджит обсъдиха въпроса и стигнаха до извода, че Робърт и така е достатъчно разстроен. Следващият ден беше неделя. В неделя Робърт ходеше на неделно училище. Тази неделя не беше по-различно — макар Мира да седеше в една празна стая наблизо, докато Робърт и другите деца със специални нужди от неговата група слушаха жената, помощник на пастора, която им четеше от Библията, и оцветяваха тематичните рисунки, които момиченцето до Робърт наричаше „Исус Христос на кръстовището“. А в понеделник беше ред на курса по труд и техника, който един от лекарите беше препоръчал на Мира и Ранджит. Там Робърт Субраманиан, момчето, което сам-само беше открило хексаминото — търпеливо и охотно се учеше как да подрежда моливи в декоративни кутии, които след това се предлагаха в магазинчето за сувенири към школата.
Поне не плачеше вече. Но за Мира и Ранджит убийствената тревога, объркването и болката от загубата далеч не бяха приключили. А и телефонът не спираше да звъни — обадиха се всичките им познати, както и невероятен брой хора, които двамата никога не бяха виждали. Някои направо им лазеха по нервите. Роналдиньо Олсос например със сълзи молеше за прошка, в случай че го държат по някакъв начин отговорен за случилото се; Т. Орион Бледсо от Пасадена изказа съпричастие, но най-вече държеше да попита дали Ранджит има някаква представа, някаква идея, каквато и да била тя, която по някаква причина не е споделил все още с властите, за случилото се с дъщеря му.