А репортерите…
Досега Ранджит бе смятал, че журналистическият интерес към него е стигнал максималния си връх, след като „Нейчър“ публикува доказателството му на последната теорема на Ферма. Явно беше грешил в преценката си. Случващото се сега беше много по-лошо. Макар новоизбраният президент Бандара да беше уредил полицейски кордон около къщата на Субраманиан, мярката действаше единствено там и никъде другаде. Качеше ли се на велосипеда си, за да иде на работа, Ранджит се превръщаше в лесна плячка. Затова спря да ходи в университета, освен при крайна необходимост. След вечеря оставяше Мира с нейните геройски опити да се съсредоточи върху поредната научна статия и Робърт, който редеше плочици на пода до нея, и се оттегляше в спалнята, за да планира материала за следващия си курс от лекции.
И тогава се случи.
Мира вдигна поглед от личния си екран и се намръщи. Беше чула нещо — приличаше на приглушен електронен писък — и в същия миг ярка златиста светлина бликна изпод вратата.
В следващия миг чу гласа на съпруга си, с тон, в който за надмощие се бореха радост и ужас.
— Боже мой! — викаше той. — Таши, това ти ли си наистина?
Нищо на света не би могло да удържи Мира де Сойза Субраманиан извън спалнята. Отвори със замах вратата и видя съпруга си да зяпа към прозореца. Там стоеше млада жена. Облечена беше съвсем оскъдно, като момиче, което е сигурно, че няма кой да го види.
Така, както Наташа често се разхождаше из къщи. Мира извика на свой ред името на дъщеря си и направи онова, което всяка майка би направила при тези нелепи обстоятелства — хвърли се да прегърне момичето.
Което се оказа невъзможно.
На метър от Наташа нещо я забави, а след още десетина сантиметра я спря като стена. Но не беше като стена. Не беше осезаемо изобщо. По-скоро приличаше на топъл и абсолютно непреодолим бриз.
Каквото и да беше, то спря Мира на място, на една ръка разстояние от новодошлата, която носеше лицето на дъщеричката, която Мира беше родила, отгледала и обичала.
И която дори не я погледна. Очите й бяха фиксирани върху Ранджит. А когато заговори, тя… или той, или то… каза:
— В момента не е важно кой съм аз, д-р Субраманиан. Важното е, че трябва да ви задам много въпроси, на които вие трябва да отговорите.
И после, без да чака отговор от Ранджит, без да даде някакво обяснение или поне да прояви елементарна любезност, съществото започна да го разпитва.
Много въпроси?
Да, това определено беше точната дума. Продължиха безкрай — е, почти четири часа по часовник — и покриваха, ами, всичко. „Защо много от вашите племена унищожават оръжията си?“ „Вашият вид живял ли е някога в мир?“ „Какво се има предвид под «доказателство» по отношение на ранните ви занимания с теоремата на Ферма?“ И още по-странни: „Защо вашите мъжки и женски индивиди често се съешават дори тогава, когато женските не могат да заченат?“ И „Нима не сте изчислили какво е оптималното население за условията на вашата планета?“ И „Защо реалното население надвишава с толкова много оптималното?“ И „На планетата ви има обширни райони с малобройно население. Защо не сте преместили там хора от пренаселените градски области?“
През цялото време Мира стоеше като вкаменена. Виждаше всичко, но не можеше да помръдне. Виждаше как Ранджит геройски се бори с въпросите въпреки тоталното си объркване и чувство на безпомощност.
А и какви въпроси имаше! „Понякога — питаше тя… или то… с ужасния си равен глас като на възкресен труп — използвате думата «държава», а друг път «страна» за едно и също струпване на хора. По какво се различават двете концепции, по размер може би?“
Ранджит поклати глава, вперил поглед в дъщеря си, която говореше с чужд глас.
— Не, разликата не е в размера. Има страни с малобройно население от порядъка на няколкостотин хиляди, и други — Китай например — който наброява близо два милиарда. Но и в двата случая говорим за суверенни страни… тоест държави — поправи се той.
Фигурата помълча за миг, после зададе нов въпрос.
— Как беше взето решението да се унищожат електронните системи на страните, или суверенните държави, Северна Корея, Колумбия, Венецуела и другите?