Подобието на Наташа Субраманиан разпита всичко на всичко двайсетина души. Те отговориха на всичките й въпроси — макар и с различна по степен охота. Най-несговорчив се оказа един ядрен физик от Амарило, Тексас, който категорично отказа да разкрие подробности за ядреното оръжие, залегнало в конструкцията на „Тих гръм“. Не пожела да отговори дори когато му бе отказана храна, вода и тоалетна… но накрая все пак омекна и заяви, че ще говори, ако получи официално разрешение от президента на Съединените щати. Последвалият разговор с президента трая по-малко от двайсет минути. Президентът, след като проумя ситуацията и вероятния й ефект върху собствения му живот и комфорт, се съгласи:
— О, по дяволите, кажи й каквото иска.
Проведените без прекъсване разпити продължиха петдесет и един часа. После създанието изчезна. А когато Мира и Ранджит сравниха записите от първия и последния разпит, с удивление забелязаха, че къдриците на „Наташа“ си бяха все така по местата. Нито в гласа, нито по лицето й имаше признаци на умора. По оскъдното й облекло нямаше петна от храна (каква храна, всъщност? Никой не я бе видял да се храни), нито от прах или друго.
— Тя просто не е истинска — промълви сащисано Ранджит.
— Не е — каза съпругата му. — Въпросът е къде е истинската?
И понеже Мира и Ранджит бяха все пак обикновени простосмъртни, те имаха нужда от почивка. Каквато не получаваха. Затова Мира даде изрични указания на прислугата да не ги безпокоят преди десет предобед, освен ако не настъпва краят на света.
Затова, когато отвори едното си око и видя притесненото лице на готвачката, а после и часовника, който показваше седем и нещо, Мира сръга заспалия Ранджит в ребрата. В случай, че светът наистина свършваше — нещо, което съпругът й не би искал да пропусне.
И може би наистина свършваше, кой знае? Готвачката ги беше събудила, за да им каже, че онази „свръхнова“ в облака на Оорт се е активирала отново, макар енергийното излъчване да било многократно по-слабо от предишното. Данните от насочените към облака телескопи показвали, че тази нова енергия не се излъчва от един източник. А от над сто и петдесет. И не било само това — доплеровият анализ на тези източници разкривал и друго. Те се движели. И се движели в посока към вътрешността на Слънчевата система, по-точно — към самата Земя.
Ранджит реагира по ранджитски. Дълго се взира в празното пространство. После каза: „Ха“ и се обърна на другата страна с очевидното намерение да си поспи още.
Мира реши, че идеята е добра, но скоро откри, че сънят окончателно е избягал от клепките й. Затова стана и на инат подхвана сутрешните си ритуали, после се озова в кухнята и прие да изпие чаша чай с готвачката, но не и да разговаря с нея. За да избегне разговора, Мира занесе чая си на верандата и седна да помисли.
Мисленето винаги се бе удавало добре на д-р Мира де Сойза Субраманиан. Тази сутрин обаче не беше така. Може би защото готвачката беше оставила телевизора в кухнята включен и дори отвън Мира чуваше приглушените гласове — не казваха нищо интересно всъщност, защото новинарските екипи не знаеха нищо интересно, което да не бяха съобщили в самото начало. Или пък защото й се искаше да мисли за загадката на онази необяснима поява, която толкова приличаше на дъщеря й, но не беше Наташа. А може да беше заради топлината на утринното слънце, съчетана с натрупаната умора.
Така или иначе, Мира заспа.
Колко е спала в протъркания от употреба люлеещ се стол под яркото слънце, нямаше представа. Когато се събуди, видя, че слънцето доста се е изкачило в небето, и чу, че готвачката и домашната прислужница вдигат нелепо силен шум в кухнята.
А после чу и слабия глас от телевизора, заради който двете жени вдигаха толкова врява. Беше запис на радиоизлъчване, по случайност засечено от сателит в ниска околоземна орбита. Идвало от слънчевите платноходки, доскоро участници в първото космическо състезание, а сега изтеглени в орбита. Гласът беше познат до болка и на Мира, и на Ранджит.