Професорът отвърна с широка усмивка.
— Радвам се да видя, че толкова много от вас познават из основи класиката. Едно мога да ви гарантирам. Те не съществуват. Няма страховити космически злодеи, които планират унищожението ни. А сега да се изнасяме оттук, преди някой да е повикал университетската полиция.
Макар д-р Йорис Ворхулст да не беше чувал за големите галактици или за някоя от техните клиентски раси — ако беше, щеше да даде съвсем различен отговор от горния, — той все пак беше прав в думите си, поне от техническа гледна точка. Никоя извънземна раса не планираше унищожението на земните обитатели. Единствените извънземни раси, които проявяваха интерес по въпроса, вече бяха взели решение да го направят и сега се занимаваха с по-забавни неща.
Големите галактици поддържаха градинката си чиста от плевели — тоест от враждебни раси, — не защото държаха на мира и добросъседството. Не, те просто се стремяха към съществуване, което да отклонява възможно най-малко вниманието им от техните основни интереси. Някои от тези интереси бяха свързани със създаването на съвършена галактическа околна среда, което се надяваха да постигнат в рамките на следващите десет или двайсет милиарда години. Други наподобяваха онова, което човеците биха нарекли съзерцание на красотата.
За големите галактици много неща бяха „красиви“, сред тях имаше и такива, които човеците биха описали като аритметика, нуклеоника, космология, теорията на струните, причинно-следствени връзки и много други области на науката. Насладата, която големите галактици изпитваха от фундаменталните аспекти на природата, беше такава, че можеха да инвестират столетия — или хилядолетия, ако решат — в съзерцание на богатите спектрални промени, които се получават, когато единичен атом губи един по един своите орбитиращи електрони. Или пък в проучване на разпределението на прости числа, по-големи от десет на петдесета степен, или на бавното съзряване на звезда от валма газ и облак частици с ниска плътност през началото на ядрено горене до предсмъртния й етап като охлаждащо се бяло джудже или завръщането й към първичното състояние от газ и частици.
Е, имаха си и други грижи. Една например беше проектът им за увеличаване съотношението на тежките елементи от рода на първичния водород в химичния състав на галактиката. (Имаха основателна причина за тази програма, но тя би била неразбираема за човешките същества на този етап от развитието им.) Останалите им грижи биха били дори по-неразбираеми за раси с цивилизационния статут на човечеството. Така или иначе, големите галактици смятаха, че потискането на потенциално опасни цивилизации си струваше труда.
По тази причина информацията за планетата Земя изискваше съответните действия. Заповедта им за незабавно прекратяване, излъчена към планетата на човеците с ленивата стъпка на светлината, щеше да стигне до целта си след години. А и не би била достатъчна. Всъщност би била съвсем без значение поради необходимостта от по-спешни мерки. Тези двуноги гръбначни парвенюта не само притежаваха технологията на ядрения синтез в степен, достатъчна за създаването на неприятно оръжие, а разполагаха и със сериозна оръжейна индустрия. Ситуацията беше дори по-дразнеща, отколкото големите галактици бяха предполагали, а те не търпяха нещо да ги дразни.
Затова решиха да сложат край на този конкретен дразнител.
Когато големите галактици искаха да предадат инструкция на някоя от клиентските си раси, те можеха да го направят посредством няколко системи за доставка. Чрез обикновени радиовълни например, които бяха ефикасни, но влудяващо бавни. Никой електромагнитен сигнал — бил той светлина, радар или друго от тази категория — не можеше да се движи по-бързо от любимото С на д-р Айнщайн, тоест при абсолютен максимум от някакви си триста хиляди километра в секунда. Големите галактици бяха създали по-бързи машини, които се промъкваха през дупки в относителността, но и те развиваха най-много четири до пет пъти по-висока скорост.
Самите големите галактици обаче — или всеки отделим фрагмент от тях, — понеже бяха неизразимо нематериални по своята природа, не страдаха от подобни ограничения. По причини, свързани с геометрията на десетизмерното пространство-време, техният способ на пътуване се състоеше от определен брой скокове, от a до b, от b до c, а после от c директно към точката на пристигане. Транзитното време на всеки скок беше равно на нула, без значение дали изминатото разстояние е с диаметъра на протон, или от ядрото на галактиката до най-отдалечения й спирален ръкав.