Затова те се примириха с неудобството да отделят фрагмент от себе си, който да отнесе инструкцията до едно-точка-петиците, и така едно-точка-петиците получиха заповедта за действие веднага щом големите галактици решиха да я издадат. И понеже едно-точка-петиците предполагаха какво ще е решението, те вече бяха в пълна бойна готовност, когато заповедта пристигна.
Едно-точка-петиците не виждаха причина да се бавят. Армадата им беше готова за потегляне. И потегли.
Разбира се, едно-точка-петиците бяха съвсем материални и по тази причина не правеха изключение от правилото за скоростта на светлината. Приблизително щеше да мине времето за едно човешко поколение, преди армадата да стигне целта си и да унищожи нежелания вид. Но така или иначе, корабите им вече бяха на път.
6.
Междувременно на Земята
Нещата се подреждаха добре за Ранджит Субраманиан — е, ако не се брои фактът, че Гамини все така беше на девет хиляди километра от него, а баща му все така запазваше пълно мълчание, все едно и той е на девет хиляди километра. А и играта в Ирак загрубяваше отново — банда яки християни с автомати охраняваха единия край на мост, за да не минават ислямисти по него; другият край на моста се охраняваше от същото толкова нахъсани и добре въоръжени ислямисти, които не искаха християни да замърсяват техния бряг на реката.
Случваха се и много други неща, но не те бяха нещата, на които се дължеше временното задоволство на Ранджит.
Ала имаше и такива неща, все пак. Той не само харесваше часовете по астрономия, но и се справяше доста добре. Най-слабите му резултати от тестовете бяха между осемдесет и пет и деветдесет процента, а доброто впечатление на преподавателя (преценено според похвалите, с които посрещаше въпросите и коментарите на Ранджит) беше още по-ценно. Разбира се, д-р Ворхулст намираше начин да похвали почти всички в класа по един или друг повод. Това не се дължеше само на прекомерната му снизходителност като преподавател, реши Ранджит. По-скоро се дължеше на факта, че курса му посещаваха само студенти като Ранджит, запленени от идеята, че някой ден и по някакъв начин човешки същества ще заминат за някой от непознатите далечни светове. Когато получи третата си пълна шестица на междинните тестове, на Ранджит за пръв път му хрумна мисълта, че може би наистина притежава маята за онзи тип студент, с какъвто баща му би се гордял.
Затова, като един вид експеримент, направи опит да погледне по-сериозно и на останалите предмети. Прегледа списъка с допълнителна литература, даден им от преподавателя по философия, и си избра една книга — поне заглавието й звучеше интересно. Но когато отнесе в стаята си дебелия том „Левиатан“ на Томас Хобс, интересът му се изпари за нула време. Хобс наистина ли твърдеше, че човешкият мозък е като машина? Ранджит така и не успя да прецени. Не схвана и разликата между meritum congrui и meritum condigni. И макар да беше почти сигурен, че разбира какво има предвид Хобс, когато обявява Християнската държава за най-висшата форма на управление, тази идея не беше по вкуса на човек като него — упорит в своя агностицизъм син на главен жрец на хиндуистки храм. А и нищо в писанията на Хобс нямаше допирни точки с живота и битието на хората, които Ранджит познаваше. Тръгна мрачно към библиотеката да върне книгата, а после се отправи назад към стаята си с идеята да подремне на спокойствие.
Чакаха го две писма. Едното беше в плик от хубава кремава хартия със златния печат на университета. Най-вероятно беше от счетоводството, което го уведомяваше, че баща му е изпратил поредния чек с наема за общежитието. Но другото беше от Лондон, следователно — от Гамини. Ранджит го отвори веднага.
Ако се беше надявал писмото от Гамини да внесе слънчев лъч в този незадоволителен ден, значи го чакаше поредното разочарование. Не внесе. Писмото беше кратко и с нищо не показваше, че на Гамини му е мъчно за него. Основната му тема беше постановката на една от по-слабите комедии на Шекспир на някакво място, наречено „Барбикан“. По някаква причина, казваше Гамини, режисьорът облякъл всички артисти в еднакви бели дрехи, така че през повечето време нито той, нито Мадж, можели да разберат кой говори.
Докато посягаше към писмото от университета, Ранджит си даде сметка, че Гамини споменава за трети или за четвърти път това име — Мадж. Разсъждаваше върху възможните значения на този факт, докато вадеше лист кремава хартия, същата като на плика, а после вероятната изневяра на Гамини остана на заден план. Бланката носеше името на декана по учебната част, а текстът гласеше: