На Ранджит веднага му хрумна отговор и той беше „космически кораби“. Беше вдигнал наполовина ръка, когато преподавателят заговори.
— Сега ще кажете „космически кораби“, нали? — попита д-р Ворхулст, обръщайки се към целия клас и по-конкретно към десетината студенти, които като Ранджит бяха вдигнали ръка. — Добре. Нека помислим върху тази идея. Да предположим, че искаме да тераформираме Марс, но разполагаме само с минимално количество тежки земекопни машини. Един много голям екскаватор, да речем. Един булдозер. Два камиона с открити каросерии среден размер. Достатъчно гориво за, колко, шест-седем месеца минимум. — Замълча, спрял поглед на втория ред, където една ръка махаше нетърпеливо. — Да, Джанака?
Момчето на име Джанака скочи на крака.
— Но, д-р Ворхулст, има цял план за преработката на гориво от марсиански ресурси!
Преподавателят се усмихна широко.
— Напълно си прав, Джанака. Например, ако под замръзналия почвен слой в полярните области на Марс наистина има голямо количество метан, както мнозина смятат, той наистина може да се използва за гориво, стига да намерим достатъчно кислород, който да поддържа горенето. Само че, за да направим това, ще ни трябва доста повече тежко оборудване, което на свой ред ще изисква доста повече гориво, за да работи, и така, докато не станат готови преработвателните фабрики. — Ворхулст се усмихна приятелски на момчето. — Така че, Джанака — каза той, — ако искаме да започнем някакво тераформиране в обозримо бъдеще, май ще трябва сами да си закараме нужното за тази цел гориво. Нека направим някои изчисления.
Той се обърна към дъската и започна да пише.
— Да кажем, седем-осем тона гориво като за начало. Самите земекопни машини — колко, поне още двайсет или трийсет тона? Нека се спрем на най-малкото число — двайсет и седем тона. За да пренесем тези двайсет и седем тона от ниска околоземна орбита, НОО, до Марс, ще трябва да ги натоварим на нещо като космически кораб. Нямам представа колко може да тежи подобно чудо, но да речем — петдесет-шестдесет тона за самия кораб плюс теглото на горивото, необходимо за полета от НОО до Марс. — Отстъпи назад да погледне цифрите на дъската и се намръщи. — Май имаме проблем обаче — обърна се през рамо към класа той. — Преди да тръгне от ниска околоземна орбита, корабът трябва да се озове там, нали? А това, боя се, ще е доста скъпо.
Замълча и плъзна тъжен поглед по студентите. Чакаше някой от тях да си размърда мозъка и след малко едно от момичетата го направи.
— Защото трябва да преодолее земната гравитация, нали така, д-р Ворхулст?
Той удостои студентката с широка усмивка.
— Точно така, Рошини — потвърди Ворхулст и вдигна поглед към таймера на стената, който току-що беше грейнал в жълто. — С други думи, спънката е още на първата крачка. Има ли нещо, което може да я улесни? За това ще говорим другия час. Но ако някой от вас няма търпение да научи отговора, е, нали затова са създадени интернетските търсачки?
А после, когато всички започнаха да стават, преподавателят добави:
— А, още нещо. Всички сте поканени на партито по случай края на семестъра в моята къща. Не е нужно специално облекло и моля ви, не носете подаръци за домакина — присъствието ви е достатъчно. Държа да дойдете обаче. В противен случай ще нараните майчинските ми чувства.
Едно от нещата, които Ранджит харесваше най-много у преподавателя си по астрономия — освен неочаквани и адски приятни изненади като партита за края на семестъра, — беше нетрадиционният му метод на преподаване. Когато в края на всяка лекция д-р Ворхулст съобщаваше на класа каква е темата на следващата им сбирка, той много добре знаеше, че неговите стотина верни и високо мотивирани космически кадети ще изровят цялата налична информация по темата много преди началото на следващата лекция. (Малцината, които се бяха записали за курса с различна мотивация, тоест с напразната надежда да проспят лекциите и да изкарат шестица без много зор, или се бяха отказали в самото начало, или се увлякоха на свой ред, заразени от ентусиазма на останалите.) Така на всяка следваща лекция, вместо да преподава нов материал, д-р Ворхулст се заиграваше със събраната от студентите информация и всички бяха доволни.
Този път обаче Ранджит не можа да се гмурне веднага в дебрите на търсачката. Имаше други задължения. Най-напред трябваше да издържи смъртоносно отегчителните сто и десет минути философия. После дойде ред на обяда — ужасен сандвич и кутийка възтопъл сок от неизвестни плодове, които погълна набързо, за да хване автобуса в два часа, с който да стигне до библиотеката.
Но току пред прага на мензата с няколко приятелчета стоеше съседът му от часовете по астрономия и имаше новини за Ранджит.