Отдавна изгубеният Брайън Хариган се оказа поредният несъразмерно едър американец, повлякъл със себе си хубаво момиче на двайсетина години. Удостои Ранджит с микроскопичен по своята продължителност поглед, после каза:
— Извинявай, сладурано — обръщайки се към Мира де Сойза през пространството, заемано от Ранджит Субраманиан, като да беше съвсем празно, — но се заприказвах с… ъ, Девика. Тя, кажи-речи, е израснала в тази къща и обеща да ме разведе. Къщата се отличава с някои страхотни дизайнерски решения — забеляза ли циментовите подове? Така че ако нямаш нищо против…
— Върви — махна с ръка Мира. — Просто ми дай шампанското, ако не се е стоплило съвсем, и заминавай. — И той отпътува, хванал под ръка момичето, което не беше казало и дума нито на Ранджит, нито на Мира де Сойза.
Най-хубавото в отпътуването на Брайн Хариган беше, че сега Ранджит се оказваше в пълно владение на тази пълна с изненади, смущаваща и като цяло доста необикновена млада жена. (Макар че за възрастта й можеше да се спори, сигурен беше Ранджит. Беше поне с две или три години по-голяма от него. Може би и с повече.) Не гледаше, на разговора им като на романтично събитие. Младежът имаше съвсем бегла представа за свалките между момче и момиче, а съществуваше и елементът на име Брайън Хариган, който я наричаше „сладурана“. С едно-две подбутвания от негова страна Сойза запълни част от празнините в портрета на Брайън Хариган. Оказа се, че не е американец. Канадец бил. Работел за една от международните хотелски вериги, която проучвала възможностите за изграждането на нов луксозен хотел на един от плажовете на Тринкомалее. Уви, Мира не сподели онази конкретна информация, която човъркаше любопитството на Ранджит. От друга страна, каза си той, не беше негова работа дали момичето спи с онзи тип или не.
Когато Ранджит настръхна при споменаването на Тринкомалее, Де Сойза се притесни.
— Ами да. Разбира се. Трябваше да се сетя. Ти си оттам. Има ли много луксозни хотели в Тринкомалее?
Ранджит призна, че не знае почти нищо за туристическите хотели в Тринко, освен че са много скъпи. Но после Мира го попита за храма на баща му, за който — поредната изненада, — изглежда, знаеше доста. Знаеше, че е бил издигнат на така наречения свещен хълм на Шива, знаеше, че е бил — е, не точно той, а предшественикът му, ограбен от португалците през седемнайсети век — едно от най-богатите места за поклонение в цяла Югоизточна Азия с неизчерпаеми запаси от злато, коприна, скъпоценни камъни и други неща, които монасите успели да натрупат през хилядагодишната история на храма. Знаеше дори за ужасния ден през 1624-та, когато португалският командир Константин де Са де Мензес заповядал на главния жрец да изнесе от храма всичко ценно и да го натовари на португалските кораби в пристанището, в противен случай го заплашил да обърне оръдията на корабите срещу храма. Главният жрец нямал избор. Изпълнил заповедта… след което Де Са заповядал да обърнат оръдията и храмът бил разрушен.
— Ха — измърмори Ранджит, когато Мира приключи историческия си преглед. — Наистина знаеш доста за храма.
Тя се смути.
— Сигурно, макар че моите знания едва ли се покриват с твоите. Като си помислиш, моите предци са били сред плячкаджиите.
На това Ранджит нямаше друг отговор, освен още едно „ха“. Излезли бяха в градината сред палмите и цъфналия джинджифил и седяха на пейка под група дървета. Недалеч се виждаше големият басейн, където състуденти на Ранджит играеха водна топка, незнайно как сдобили се с бански костюми. Един от слугите на Ворхулст беше успял да допълни с шампанско чашата на Мира и с кола чашата на Ранджит. Докато вървяха насам, младежи бяха подвиквали весело на Мира, един-двама поздравиха и Ранджит. Въпреки това Де Сойза не даваше признаци, че губи интерес към разговора им на четири очи. Ранджит също не губеше интерес. Което, като си помислиш, беше малко странно, защото досега не му се беше случвало да води толкова дълъг разговор с млада жена. Обикновено гледаше да претупа подобно общуване по най-бързия начин.
Оказа се, че Де Сойза е обиколила почти целия остров с родителите си и обича всяка педя от Шри Лаика. Учуди се искрено, когато Ранджит й каза, че почти не е напускал Тринкомалее, като се изключи настоящият му престой в Коломбо и няколкото екскурзии от училище.
— Никога не си ходил в Канди, така ли? И не си виждал как резачите се качват по палмите, за да изцедят сока, от който се прави пунш? — Отговорът на всичките й въпроси беше еднакъв. Не беше.
Долу-горе по това време край тях мина мевроу Ворхулст, тръгнала да обиколи гостите.
— Вие двамата, изглежда, си прекарвате добре — подхвърли тя и примижа с очи. — Да ви донеса ли нещо?