— Не, благодаря ти, лельо Беа — каза Мира де Сойза. — Партито е чудесно. — А после, когато мевроу Ворхулст се отдалечи, тя отвърна на мълчаливия въпрос в очите на Ранджит: — Тук всички бюргери се познаваме помежду си, а и леля Беа наистина ми е нещо като роднина. Когато бях малка, прекарвах в дома й почти толкова време, колкото и вкъщи, а Йорис ми беше като по-голям брат, какъвто си нямах. Внимаваше да не се удавя, когато ме водеше на плажа, и ме връщаше вкъщи навреме за следобедния ми сън. — А после забеляза озадаченото изражение на Ранджит. — Какво? — попита тя.
Той сви рамене в знак на извинение.
— Нищо, просто се обърках малко. Наричаш я Беа. Мислех, че се казва… как беше… Мевроу.
Мира бе така любезна да сдържи усмивката си.
— Мевроу е госпожа на холандски. Всъщност се казва Беатрикс. — След това си погледна часовника и сбърчи притеснено чело. — Виж, ако искаш да идеш при приятелите си, не се съобразявай с мен. Сигурен ли се, че не искаш да поплуваш в басейна? В съблекалните тук има запас от бански с всякакви размери…
Сигурен беше и още как. Колко дълго си бяха говорили, Ранджит не можеше да прецени. Мира де Сойза като че ли не бързаше да сложи край на раздумката им, но и това стана — малко по-късно — по вина на почти забравения Брайън Хариган. Той им напомни за присъствието си, като първо надникна, а после нахлу в малката им палмова градинка. Изглеждаше раздразнен.
— Къде ли не те търсих — сопна се на Мира той.
Тя стана и се усмихна.
— На мен пък ми се стори, че си имаш компания — подразни го тя.
— Говориш за момичето, което ме разведе из къщата? Беше много любезна. А къщата е великолепна. Стените са по метър дебели, пясък, натрошени корали и мазилка, така че климатик не им трябва. Не си забравила, че имаме резервация за вечеря, нали?
Мира се извини, защото наистина беше забравила, каза на Ранджит колко приятно й е било да поговорят и си тръгна.
Ранджит остана на партито. Само че вече не му беше толкова забавно, колкото преди. Обмисли идеята дали да не се топне в басейна и бързо я отхвърли. Присъедини се за кратко към групата студенти около Йорис Ворхулст, които разговаряха за неща, които вече бяха обсъждали в час; поседя с шепа гости, които гледаха и обсъждаха новините по телевизията под малкия навес до градинския зид. Новините, както можеше да се очаква, не бяха забавни. Онези ужасни севернокорейци бяха пуснали глутница свирепи и навярно болни от бяс кучета близо до границата с Южна Корея. Ухапани нямаше. Три от кучетата попаднали на противопехотна мина и се разхвърчали на парчета. Останалите били застреляни с картечница от пограничната охрана. Изобщо всички бяха на мнение, че нещо трябва да се направи по въпроса със Северна Корея.
Ранджит с изненада откри, че му е лесно да разговаря с тези непознати — за световното положение, за нуждата от изграждане на космически лифтове, така че и обикновените хора да имат достъп до пътуванията в космоса, за това какви приятни хора са семейство Ворхулст, и за десетина други неща. По някое време гостите започнаха да оредяват и Ранджит прие това като знак, че е време и той да си тръгва.
Партито му беше харесало, особено първата му част, знаеше и на какво се дължи това — на срещата с Мира де Сойза.
По обратния път към кампуса Ранджит се хвана, че мисли — не по онзи момчешко-момичешки начин, разбира се — колко интересен човек е тази Мира де Сойза. И че се чуди как най-добре да подходи към убийството на Брайън Хариган.
Така или иначе, Ранджит беше доволен, че се връща в Тринкомалее за лятото. Ганеш Субраманиан беше предположил, че синът му ще посвети основната част от времето си на подновени атаки срещу загадката на Ферма. Отчасти беше прав. Ранджит не беше забравил за теоремата на Ферма. Често се сещаше за нея, в най-неочаквани моменти, още повече сега, когато Мира де Сойза беше възбудила наново интереса му. Само че всеки път, когато се сетеше за теоремата, Ранджит полагаше усилия да я разкара от мислите си. Беше се провалил и нямаше нищо против да го признае.
Пък и други неща окупираха вниманието му. От монасите чу, че на плажа обновяват един от по-старите туристически хотели и наемат колежанчета за лека работа срещу добро заплащане. Ранджит отиде да провери как стоят нещата. Работа наистина се предлагаше. Той подписа договор и за пръв път в осемнайсетгодишния си живот разполагаше с пари, които е заработил сам.
Работата наистина не беше тежка, нито трудна. Официалното й название беше „експедитор“. Задълженията му бяха да си води бележки за съдържанието на всеки пристигащ камион със строителни материали, да съобщава по най-бързия начин на бригадира, ако някой от въпросните камиони се опита да напусне обекта, преди да е стоварил цялата доставка, и накрая, всяка сутрин да преглежда наличните запаси от строителни материали и да прецени каква част от тях е изчезнала през нощта. Частните охранители, наети от предприемача, бяха инструктирани да му съдействат при нужда. А и мотивацията им беше на ниво, защото знаеха, че загубите от кражби ще бъдат удържани от заплатата им.