Освен това Ранджит си имаше четирима малки, но много активни лични помощници.
Те не фигурираха във ведомостта на предприемача, но нито те, нито майка им бяха влизали в плановете на Ранджит за лятото. Ранджит се сдоби с тях случайно, когато един ден старият Ганеш Субраманиан му даде две чанти с храна, която според храмовия готвач щяла да се развали, ако скоро не бъде изядена.
— Занеси чантите на г-жа Канакаратнам — каза той. — Сещаш се, жената на Киртис Канакаратнам. Помниш Киртис, нали? Онзи, когото арестуваха в Коломбо по обвинение в притежание на крадена стока. — Ранджит кимна. — Боя се, че семейството му е доста затруднено напоследък — продължи баща му. — Пуснах ги в старата ми къща за гости. Помниш къде е, нали? Бъди така добър да се отбиеш и да им оставиш храната, моля те.
Ранджит нямаше нищо против. И къщата намери лесно. Помнеше я добре, защото там живееха един пътен инженер, който изпълняваше дребни поръчки за храма, и синчето му, с което Ранджит обичаше да си играе като малък.
Къщата си беше, кажи-речи, същата. Малката градина, която съпругата на пътния инженер бе поддържала отпред, сега беше заета отчасти от зеленчуци и отчасти от бурени. Самата сграда имаше нужда от пребоядисване. Беше по-малка, отколкото я помнеше Ранджит, три маломерни стаи, външна тоалетна и водна помпа в едно далечно кьоше на двора.
В къщата нямаше никого. Ранджит се поколеба — не му се искаше да влиза в отсъствието на наемателите, но и не можеше да остави чантите с храна отвън. Почука на незаключената врата, извика силно за поздрав и влезе.
Първата стая беше кухня — печка на газ, мивка без кранове, но с канализационна тръба и голяма пластмасова кана за вода, полупразна; маса и столове и кажи-речи, нищо друго. От кухнята се влизаше в по-малка стая, очевидно нечия спалня, ако се съдеше по кушетката с възглавници и купчина нагънати чаршафи в единия ъгъл. Третата стая беше най-голямата, но и най-претъпканата — две бебешки люлки, две легла, три-четири скрина с чекмеджета, два стола… И още нещо.
Имаше нещо по-различно от времето, когато Ранджит беше идвал тук като малък. А после забеляза, че в единия ъгъл на детската стая има следи от нещо на стената. Приближи се и видя избледнелите до неузнаваемост останки на религиозен плакат с надписи на санскрит.
Ама, разбира се! Това беше североизточният ъгъл на къщата — ъгълът за пуджа в миналото, свещеното място за молитви и съзерцание, което присъстваше в дома на всеки богобоязлив хиндуист. Какво беше станало с него? Къде беше идолът на Шива — или на друг от боговете — върху малкия му постамент? Къде беше кадилницата с тамян или чинийката за цветя, или другите ритуални предмети? Нищо не беше останало! Минали бяха много години откакто Ранджит се беше простил с илюзията, че е набожен човек, но сега, като гледаше купчината изпрани, но несгънати детски дрехи, струпани в свещения ъгъл за молитви, той изпита чувство на… ами, почти на отвращение. Никое нормално хиндуистко семейство, набожно или не, не биваше да прави така.
Когато чу гласове откъм двора и отиде да се представи, вече не беше толкова сигурен, че това е нормално хиндуистко семейство. Главата на семейството, съпругата на Киртис Канакаратнам, не беше облечена като нормална-хиндуистка жена. Беше с мъжки работен гащеризон и мъжки ботуши. Теглеше бебешка количка, в която сред някои по-дребни предмети имаше две големи туби с вода и едно малко момиченце. Имаше още три деца — момиче на десетина-единайсет години, което носеше на гърба си друго момиче, най-малкото, и момче, помъкнало брезентова торба на рамо.
— Здравейте — поздрави ги Ранджит. — Аз съм Ранджит Субраманиан, синът на Ганеш Субраманиан. Баща ми ме прати да ви донеса някои неща. Оставих ги на масата вътре. Вие сигурно сте госпожа Канакаратнам.
Жената не отрече обвинението. Пусна дръжката на количката и хвърли поглед на спящото дете вътре. После протегна ръка на Ранджит.
— Аз съм жената на Канакаратнам — потвърди тя. — Благодаря ви. Баща ви е много добър към нас. Да ви предложа чаша вода? Нямаме лед, но сигурно сте жаден, щом сте донесли онези неща чак дотук.