Така беше. Ранджит изпи с благодарност чашата с вода, която жената му сипа от едната туба. (Трябвало да носят отдалеч питейната си вода, обясни тя. Преди години едно цунами наводнило кладенеца им със солена вода от залива и кладенецът така и не се оправил. Водата ставала за пране и за готвене, но не утолявала жаждата.)
Госпожа Канакаратнам, забеляза Ранджит, беше на трийсетина години, в добро здраве, не беше грозна, нито нетърпимо глупава, но имаше зъб на света, който се беше обърнал срещу нея. Друго интересно нещо у госпожа Канакаратнам беше, че не обичаше да й казват госпожа Канакаратнам. Обясни, че и на нея, и на мъжа й изобщо не им харесвало дето са заседнали в този тропически заден двор, наречен Шри Ланка. Искали да са някъде, където всеки ден се случва нещо ново — вероятно имаше предвид Америка, реши Ранджит. От следващите й думи се разбра, че предположението му е било вярно. Американското посолство отказало да им издаде визи, затова заминали за друга страна — Полша, но и там не им потръгнало.
— Така че — заяви тя с известно предизвикателство в гласа, — направихме единственото възможно нещо. Приехме американски имена. Той не ми даваше да му викам Киртис. Прие името Джордж, а аз — Дороти. Накратко — Дот.
— Хубаво име — каза Ранджит, макар че нямаше мнение по въпроса. Просто искаше да успокои враждебността в гласа й.
Явно успя, защото жената се разприказва. Обясни, че дали американски имена и на децата си, когато се родили. А те се раждали през година. Първа била Тифани, на единайсет, после единственото момче — Харолд, на девет, накрая Роузи и Бетси, на седем и на пет. После Дот небрежно спомена, че в момента мъжът й бил в затвора — каза го по такъв начин, че Ранджит реши да се въздържи от коментар.
Децата му допаднаха веднага — бяха готини хлапета, понякога сладки, друг път забавно нахални, но явно взимаха присърце трудната, хлъзгава, но и интересна работа на порастването. Ранджит толкова много ги хареса, че преди да си тръгне от къщата на Канакаратнам, предложи да ги заведе на плажа при първа възможност.
Следващият му почивен ден беше след четиридесет и осем часа. По-голямата част от тях Ранджит прекара в колебания дали му е по силите да поеме отговорността, която вървеше с отправената покана. Какво щеше да прави например, ако някое от децата поискаше да, ами, сещате се, да иде по нужда?
Оказа се, че тази отговорност принципно се пада на Тифани. Когато Роузи каза, че й се пишка, Тифани я заведе в плиткия прибой, където сериозното разреждане, предлагано от Бенгалския залив, се погрижи за санитарните изисквания. А когато на Харолд му се доходи по голямата работа, Тифани го заведе в една от преносимите тоалетни на строителните работници, без изобщо да занимава Ранджит с това. Извън паузите за естествени нужди четиримата се плискаха в плитчините, Ранджит — начело като водач на групата, децата — в редичка зад него като патета. Обядваха със сандвичи, които свиха от бюфета за работниците. (Работниците май нямаха нищо против; и те харесаха децата.) В горещите следобедни часове децата дремнаха под палмите край плажа, а когато Тифани им каза да прекратят лудориите, те седнаха и Ранджит им разказа вълшебни истории за Марс, Луната и многобройното котило на Юпитеровите спътници.
Разбира се, в други части на света събитията далеч не бяха така идилични.
В израелски училища десетгодишни палестински момичета взривяваха себе си и всички наоколо. В Париж четирима яки северноафриканци демонстрираха отношението си към френската политика, убивайки двама от пазачите на Айфеловата кула и изхвърляйки единайсет туристи от най-горната й платформа. Също толкова лоши неща се случваха във Венеция и Белград, и още по-лоши в Рейкявик… а малкото световни лидери, чиито страни все още не бяха обхванати от пламъци, бяха на път окончателно да изчерпят идеите си за справяне със ситуацията.
На Ранджит обаче не му пукаше особено…
Е, не точно. Определено му пукаше за тези неща, когато се замислеше за тях, но гледаше да се замисля колкото се може по-рядко.
В това той доста напомняше за френетично празнуващите герои от разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“. И неговият свят, като техния, беше сериозно болен. Но в онзи конкретен момент слънцето грееше, а децата изпаднаха във възторг, когато им показа как да хващат морски костенурки и да си правят състезание с тях. Обожаваха историите му. Обичаха да ги слушат почти толкова, колкото той обичаше да ги разказва.
Може да е странно, но по същото време част или всички (рядко биваше възможно да се каже с дори приблизителна точност) от големите галактици се опитваха да втълпят подобен урок на други живи същества, съвсем, ама съвсем различни.