Срещу това Ранджит нямаше възражения, отначало, за да не изложи Гамини пред момичетата, а после, когато усети допира на стройното, горещо тяло на приятеля си, го обля вълна от спомени и искрена обич.
— Хей, да ти поръчаме нещо за пиене — предложи Гамини. — Пру, погрижи се, моля те.
Спомнил си закачките за университета по изкуствата, Ранджит реши, че темата става за разговор.
— Значи искаш да ставаш художничка, така ли? — обърна се той към Маги.
Тя го изгледа невярващо.
— Какво, и да гладувам до смърт? Как ли не! Почти сигурно е, че ще преподавам рисуване в някой общински колеж близо до Тернът, Ню Джърси, където живеят нашите. Или там, където работи съпругът ми, когато се сдобия с такъв.
Русата Пру се включи:
— Аз пък много бих искала да стана художничка. Но няма да го бъде. Нямам никакъв талант, нито пък искам да се връщам при семейството си в Шейкър Хайтс. Голямата ми мечта е да започна работа в някоя от големите аукционни къщи, „Сотбис“ или друга такава. Парите са добри, работиш с интересни хора, а и ще съм сред изкуство през цялото време, нищо че не е излязло от моите ръце.
Маги подаде на Ранджит коктейла му от кола и арак, после се засмя.
— Мечтай си — подхвърли тя.
Пру протегна крак покрай Гамини и я ритна.
— Свиня такава. Знам, че няма да стане веднага. Започваш като стажант, а после току-виж ти възложили задачата да следиш номерата на табелките за наддаване в дъното на залата — сещаш се, там, където истинският аукционер рядко поглежда. Ранджит? Не ти ли харесва коктейлът?
На това Ранджит не знаеше как да отговори. С Гамини все това си поръчваха, когато изследваха заедно Коломбо, но откакто приятелят му замина, не беше пил тази напитка. Вдигна чашата към устните си и вкусът му допадна. На този коктейл, както и на следващия.
Макар вечерта да се различаваше от очакванията му, не беше и съвсем за изхвърляне. По някое време момичето на име Пру придърпа стола си към неговия. Той веднага забеляза три неща в нея. Беше топла, мека и ухаеше доста приятно. Е, не можеше да се сравнява с Мира де Сойза и дори — макар и по различен начин — с мевроу Беатрикс Ворхулст, но все пак беше приятна.
Понеже не беше идиот, Ранджит си даваше сметка, че миризмата на жените се дължеше на продукт, който можеш да си купиш във всяка дрогерия. Нямаше значение обаче. Пак си беше приятно, а Пру имаше и други достойнства, сред които охотата й да се притиска в ръката му и забавните неща, които ръсеше от време на време, всъщност доста често. Така или иначе, Ранджит реши, че си прекарва доста добре.
Но с напредването на вечерта той си даде сметка, че са налице доста въпроси без отговор. И когато двете момичета отидоха да си напудрят нослетата в дамската тоалетна, той реши, че сега е моментът да повдигне някои от тях. Като за начало попита Гамини дали се е виждал често с някое от тях в Лондон. Гамини вдигна изненадано вежди.
— Не ги бях виждал, докато не се качиха на самолета в Дубай и не се заприказвахме.
— О, ясно — каза Ранджит, макар да не беше съвсем така. За да стане малко по-ясно, попита: — Ами приятелката ти Мадж?
Гамини го изгледа продължително и развеселено.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Ранджит? Твърде много се тревожиш. Мадж е в Барселона и вероятно се забавлява с някой навитак. Поръчай си още един коктейл.
Ранджит така и направи. Всъщност и двамата си поръчаха още по едно, същото направиха и момичетата, когато се върнаха на масата. Но приятната атмосфера от по-рано не се върна. Питието на Ранджит стоеше недопито пред него, както и на другите. А после Маги прошепна нещо в ухото на Гамини.
— О, добре — каза й Гамини, после се обърна към Ранджит. — Е, май е време да вдигам гълъбите. Много ми е приятно, че се видяхме отново, но с баща ми потегляме за къщата на баба утре сутринта. Затова ние ще тръгваме. — Той стана и се усмихна. — Дай прегръдка, а?
Ранджит го прегърна, после получи прегръдка от Маги.
— Не е нужно да плащате нищо, между другото — добави Гамини, когато двамата станаха да си ходят. — Всичко се пише на сметката на баща ми. Хайде, сладка.
И докато двамата с Маги се провираха между масите към вратата, Ранджит разбра какво се е криело зад местоимението в множествено число.
И ето го него, сам с момичето на име Пру.
Липсваше му опит, който да му подскаже какво се очаква от него при дадените обстоятелства. Затова пък беше гледал достатъчно американски филми, за да не мълчи като последния кретен.
— Искаш ли още едно питие? — попита любезно той.