Досега Ранджит не беше мислил за Мира по този начин, но откри, че не му е трудно да си я представи в гореспоменатата роля. Беше и доста приятно освен това, поне докато мисълта за канадското хотелиерче, Брайън Хариган, не му развали фантазиите. Мисълта за него не беше от приятните.
Ранджит се отказа неохотно от експеримента си и продължи да кара, като се опитваше да не мисли за нищо.
Слънцето почти залязваше, когато най-сетне стигна до Тринкомалее. Замисли се дали да не се прибере в самотната си стая, но реши, че му се говори с някого — е, не за Пру Безименната, разбира се. Просто да поговори. Реши да си пробва късмета в къщата на Канакаратнам и уцели.
Всички си бяха у дома. Вратата беше затворена, но Ранджит чуваше гласа на Дот Канакаратнам. Когато Тифани му отвори, Ранджит видя, че майка й седи на масата и говори по мобилен телефон. (Ранджит не знаеше, че има такъв.) Когато го видя на прага, тя каза набързо няколко заключителни думи в телефона и затвори капачето му. Нещо в лицето й притесни Ранджит — гняв? Тъга? Не можа да прецени.
— Прибираш се по-рано, Ранджит — каза тя. — Мислехме, че ще прекараш повече време с приятеля си.
— И аз така мислех — отвърна той с известно съжаление в гласа, — но не се получи. Въпреки това си прекарах добре. — Нямаше намерение да им обяснява точно колко добре, освен да им разкаже това-онова за Коломбо, но личицата на хлапетата го спряха. — Нещо не е наред ли? — попита след кратка пауза той.
Дот отговори от името на цялото семейство.
— Джордж. Мъжът ми. Избягал е.
След такава новина не вървеше да си говорят за столичните забележителности. Ранджит попита за подробности. По някакви неведоми полицейски причини Джордж Канакаратнам бил прехвърлен от един затвор в друг. По пътя станала катастрофа. Охраната и шофьорът загинали. За разлика от Канакаратнам, който просто си тръгнал.
— От местната полиция висяха тук цял ден — вметна Харолд, когато майка му замълча колкото да си поеме дъх. — Казаха, че татко може да се е качил на някоя лодка. Имало мост над голяма река надолу по шосето.
— Но нямало никаква кръв — обяви победоносно Роузи, което озадачи Ранджит. При двама загинали на мястото на катастрофата би трябвало да има доста кръв.
Тифани изясни ситуацията.
— Иска да каже, че не е имало кръв в задната част на автобуса. Само в преградата на шофьора. Така че татко най-вероятно не е пострадал.
Дот изгледа предизвикателно Ранджит.
— За теб Джордж може да е обикновен затворник, но за тях е техният татко. И те го обичат — уведоми го тя. После каза, вече по-дружелюбно: — Да ти сипя ли чаша чай? Искаме да ни разкажеш всичко за пътуването си.
Ранджит прие поканата и седна на масата. Но така и не можа да подхване историята си, защото Тифани размаха ръка. Но не вниманието на Ранджит искаше да привлече, както се оказа, а на майка си.
— Сега ли да му кажем за писмото? — попита момичето.
Дот изгледа стреснато Ранджит.
— Ох, извинявай. Толкова неща ни се струпаха, че съвсем забравих. — Разрови купчината писма на масата, извади един плик и го подаде на Ранджит. — Донесе го един от монасите. Престояло цяла седмица в храма, защото никой не им бил казал къде си отседнал.
— А тази сутрин, когато най-после разбрали, отишли да ти го дадат, но в стаята ти нямало никой — вметна Тифани. — Мама им казала, че могат да оставят писмото тук и че ние ще ти го дадем.
Дот го погледна смутено.
— Така беше, да. Полицаите бяха тук и аз нямах търпение да ми се махнат от главата…
Млъкна, осъзнала, че Ранджит не я слуша. Обратният адрес на плика беше на крайбрежния хотел до строителния обект, на който работеше Ранджит. Същият адрес беше отпечатан и на бланката вътре, а текстът гласеше:
„Скъпи Ранджит,
Ще остана тук няколко дни. Дали не бихме могли да се видим на чаша чай или нещо такова?“
И беше подписано от Мира де Сойза.
Ранджит не изчака предложения от Дот чай.
— Ще се видим по-късно — каза той и хукна към вратата.
Пътят с автомобил до хотела отне двайсетина минути. Младата жена на рецепцията беше крайно любезна, но когато разбра за кого я пита Ранджит, не можа да го зарадва с нищо.
— О, но те си тръгнаха вчера, госпожица Де Сойза и господин Хариган. Мисля, че поеха обратно към столицата.
Когато се върна в пикапа, Ранджит призна пред себе си колко дълбоко съжалява, че я е изпуснал… и колко му е противен фактът, че Мира пътува заедно с канадеца. Подкара бавно и унило по обратния път. На отбивката към къщата на Канакаратнам Ранджит забави, но след кратко колебание я подмина. Беше донякъде интересно, че съпругът на Дот е успял да избяга от федерален затвор. А и Ранджит беше чакал с нетърпение да разкаже на децата за пътуването си. Е, за част от него.