Но не точно сега. Точно сега не искаше да говори с никого за нищо.
На следващия ден се върна на работа. Зетят на бригадира никак не се зарадва да го види, но пък дечурлигата на Канакаратнам бяха толкова щастливи, когато се отби да ги вземе, че радостта им компенсира всичко останало. А когато дойде времето за приказки, те изслушаха притихнали разказа му как царете на Канди отблъсквали дълги години европейските завоеватели (Ранджит беше прочел подробностите в нета рано сутринта) и май изобщо не се сетиха за своя баща беглец.
Майка им също не отваряше дума за това, поне през следващите няколко дни, а после, когато Ранджит се отби да вземе децата поредната сутрин, те бяха заети.
Дот Канакаратнам седеше на масата и прибираше дрехи и домакински вещи в сакове, а четирите деца слагаха на свой ред багажа си в по-малки чанти. Видяла въпроса в очите на младежа, Дот се усмихна широко.
— Имам страхотна новина, Ранджит! Едни наши стари приятели са ми намерили работа! Тук, в Тринко, но долу при пристанището. Не разбрах каква точно е работата, но казаха, че заплащането било добро, а давали и квартира!
Погледна го очаквателно.
— Това е… чудесно — каза той, полагайки усилия да оправдае очакванията й. Зачуди се как е възможно да приеме работа, чието естество не знае, но после си даде сметка, че жената е отчаяна, и не задълба по темата. — Кога тръгвате?
— Почти сме готови. Искам да те помоля за нещо, Ранджит. Пикапът на баща ти още е на твое разположение, нали? А такситата са толкова скъпи. Ще ни откараш ли до пристанището?
10.
Нов живот за семейство Канакаратнам
Пикапът наистина беше на негово разположение — ходеше с него на работа по предложение на баща си, — така че можеше да ги закара. Поне след като предупредеше бригадира, че зет му може да изкара още една надница на негово място. Когато се върна в къщата на Дот, всичко беше готово. Двайсетина минути по-късно децата седяха отзад и пищяха от вълнение, а Дот седеше до него, вперила поглед в наближаващото пристанище.
Ранджит рядко беше идвал тук след примирието. Още имаше следи от анархията във външния свят. В другия край на пристанището се виждаха обтекаемите силуети на две ядрени подводници, навярно индийски, а и какво ли още не! Имаше рибарски съдове, и то не от четириместния вид, който можеше да се види на всеки плаж на острова. Тези бяха от по-дълбоководните, които можеха да навлизат на стотина и повече километра в морето и бяха предназначени за индустриален риболов. Имаше товарни кораби с всякакви форми и размери, едни товареха, други разтоварваха. Но най-силно го изненадаха друг вид кораби — снежнобели, със спасителни лодки, закачени за бордовете и с редици от люкове. Виж ти, туристическите кораби се бяха върнали! Ранджит не устоя на изкушението и спря на удобно място, за да ги покаже на децата. Очакваше да се разшумят от вълнение, но те само си зашепнаха енергично на ухо.
Дот обаче не искаше да се бавят.
— Мирувайте — обърна се тя към децата. После каза на Ранджит: — Ще ми се да стигнем колкото се може по-бързо. Виждаш ли магазинчето за сувенири близо до кея с белите кораби? Мисля, че това е мястото.
Беше по-скоро павилион, доста олющен и без наплив на клиентела. Няколко възрастни туристи с ярки шорти до коленете и хавайски ризи менте разглеждаха мързеливо цветните пощенски картички и пластмасовите слончета. А Дот Канакаратнам искаше да иде там с все децата и багажа.
— Да, това е мястото — каза тя. — Приятелите ни ще дойдат да ни вземат, така че ти по-добре тръгвай, Ранджит. — После внезапно го прегърна. — Много ще липсваш на децата, Ранджит, а и на мен! — После децата го прегърнаха на свой ред. И когато подкара обратно, Ранджит видя, че всичките плачат.
Той, разбира се, не заплака. Все пак беше голям мъж. Пък и хората го гледаха.
Ранджит не бързаше да се върне на работа сега, когато нямаше малки деца, които да го забавляват. Четири-пет крайбрежни ресторантчета и закусвални чакаха да свърши митническата проверка и пътниците от туристическите кораби да слязат на брега. Ранджит паркира до най-малко атрактивното на вид заведение, поръча си чаша чай и се замисли колко бързо бяха спечелили сърцето му хлапетата на Дот.
Странно беше, помисли си той, че Дот знае за апартамента, който вървял с работата, но няма представа каква е самата работа. За миг дори се запита дали му е казала истината.
Глупаво беше да се съмнява. Защо би пазила тайни от него, в крайна сметка? Излезе от закусвалнята и хвърли поглед към мястото, където ги беше оставил.