Нямаше ги.
Ранджит се сбогува мислено с тях и им пожела късмет, после подкара бавно по крайбрежното шосе. Подмина малък товарен кораб, натоварен с канела за износ, до него имаше сингапурски кораб, който разтоварваше — както лесно можеше да се предположи — автомобили, компютри и домакински уреди, произведени в Китай. По-нататък имаше група туристически кораби, далеч не толкова лъскави при оглед отблизо. Неколцина пътници явно не бяха проявили интерес към разходките до скалата Свами или бащиния му храм и висяха по парапетите на горната палуба. Сред тях имаше и малко момиченце, което махаше радостно…
Не! Не беше някакво малко момиченце. Беше Бетси Канакаратнам! А Тифани тичаше към нея, явно с намерение да я сгълчи. На няколко метра встрани беше единственото момче в семейството, хванало за ръка нисък мъж с тъмна кожа.
Възможно ли беше да е Киртис Канакаратнам? Едва ли можеше да е друг. Тифани тъкмо казваше нещо на мъжа, повлякла за ръка сестричката си.
Мъжът кимна замислено. После се обърна към Ранджит, който се беше подал от прозорчето на пикапа недалеч от кораба. Ухили се широко и му махна.
Жестът беше повече от ясен — даваше знак на Ранджит да се качи на кораба, като сочеше към малък паркинг недалеч, после към себе си и към мостчето, което свързваше кораба с кея. Ранджит не се поколеба. Зави към паркинга, изключи двигателя, затръшна вратата на пикапа и се затича към мостчето.
В движение отбеляза, че корабът не е от петдесетхилядитонните чудовища, които обикаляха Карибите и гръцките острови. Този беше доста по-малък, много по-мръсен и боята му се лющеше кажи-речи навсякъде. В края на мостчето едър мъж с черна брада и бяла униформа стоеше до картов четец и малка порта. До него бе застанал предполагаемият Джордж Канакаратнам, който пошушна нещо в ухото на брадатия, после се обърна да посрещне Ранджит.
— Качвайте се, качвайте се! Толкова се радвам да се запознаем, господин Субраманиан. Децата само за вас говорят! А сега — насам, моля — нека слезем долу при Дот и ще видите каква страхотна каюта има за децата, цялата на тяхно разположение! Плащат ми добре, а изглежда, ще намерят работа и за Дот. Голям късмет извадихме, наистина!
— Ами, да — съгласи Ранджит, — май наистина ви е излязъл късметът…
Но Канакаратнам явно нямаше търпение да го слуша, особено двусмислени забележки като тази, която намекваше за успешното му бягство от затвора.
— Така си е — побърза да каже той. — И добре плащат! Само да слезем по тази стълба…
Слязоха, минаха по друг коридор, после надолу по друго стълбище, като Киртис (или Джордж) Канакаратнам не прекъсна и за миг скорострелната си рецитация какъв късмет било извадило семейството му и как децата направо били влюбени в Ранджит Субраманиан. Минаха през седем или осем врати, всичките от онзи вид, който се затваря херметически при извънредно положение и повечето с надпис „Вход забранен“. Накрая стигнаха до различна врата, от онези, пред които спираш и чукаш. Така направи и Канакаратнам. Отвори им едър брадат мъж.
— Сомалиец е — обясни Канакаратнам на Ранджит. — Те всичките изглеждат така.
Кимна на брадатия и брадатият му кимна на свой ред. А после, със съвсем различен тон, Канакаратнам каза:
— А сега седнете. Налага се да останете тук ден-два. По-добре не вдигайте врява, нито се опитвайте да излезете, иначе той ще ви убие.
Посочи сомалиеца. Мъжът явно разбираше достатъчно езика, защото потупа многозначително големия нож, затъкнат в колана на панталона му.
— Разбрахте ли? — попита Канакаратнам. — Не вдигайте шум и не се опитвайте да излезете. Стойте тук, докато някой не дойде да ви каже, че вече можете да излезете. Ако не създавате неприятности, мога да ви обещая едно интересно пътуване… след като превземем кораба.
11.
Пиратски живот
Мина малко повече време, отколкото Канакаратнам беше обещал, преди да освободят Ранджит. Достатъчно, за да го нахранят няколко пъти — добре при това, защото кухнята беше все пак кухня на туристически кораб. Най-малко два пъти Ранджит потъва в неспокоен сън на твърдата кушетка до стената. Сомалиецът излиза няколко пъти, но не пропускаше да заключи вратата след себе си. Ранджит доста се замисли, преди да поеме риска и да натисне дръжката, но вратата така или иначе се оказа здраво заключена. Канакаратнам намина няколко пъти, явно в опит да прояви любезност. Охотно му обясни какво става. На втория ден пиратите — точно тази дума употреби Канакаратнам — „пирати“ — щурмували мостика, обезоръжили онази част от екипажа, която не била минала на тяхна страна междувременно, и обявили, че корабът поема по курс към пристанището на Босасо в Сомалия. Преди Ранджит да бъде освободен, пиратите обрали всички ценно от корабния трезор и всичко преносимо от пътническите каюти, а самите пътници уведомили, че скоро ще поемат живи и здрави към дома си, стига семействата или приятелите им да осигурят нужната сума за откупа. („Ще се изненадаш — каза Канакаратнам на Ранджит — какви пари биха дали някои хора, за да върнат у дома любимата си баба.“) Колкото до самия кораб, ако го откарали без проблеми до Сомалия, с малко прясна боя и свестни фалшиви документи, той можел да се превърне в най-значимия им приход.