Всичко било бизнес, нищо повече. Даже, както обясни Канакаратнам, не било по-различно от което и да било търговско начинание. От началото на двайсет и първи век пиратството се превърнало в доста голям бизнес само по себе си, имало брокерски къщи, които приемали парите по откупите и ги предавали на пиратите, като в замяна гарантирали безопасното предаване на заложниците.
— Всъщност — заключи доволно Канакаратнам — се оказа истински късмет за мене, че ме хванаха с крадената стока… Съкилийникът ми в Батикалоа трябвало да участва в отвличането, но го прибрали на топло за нещо друго. Разказа ми всичко и когато се измъкнах, знаех къде да отида.
Но дори и деловото пиратство от време на време си имаше неприятна страна. Едната неприятна страна, както Ранджит можеше да се досети, беше начинът, по който пиратите постъпваха с онези от членовете на екипажа, които им се противопоставеха твърде енергично. (Ранджит попита за това Канакаратнам, но той така и не му отговори. Което само по себе си беше достатъчно красноречив отговор.)
Когато Канакаратнам му каза, че корабът вече е под техен контрол и той може да излезе, Ранджит разбра, че е имало поне една неприятна случка. Свързана била с капитана, който се оказал човек с чувство за дълг и отказал да предаде ключовете за трезора. Разбира се, проблемът бил решен бързо. Пиратите застреляли капитана й назначили на негово място първия офицер, който проявявал далеч по-голяма охота да сътрудничи. Новоизлюпеният капитан лично извадил ключовете от джоба на покойния си началник и ги връчил на пиратите.
Ранджит никога не се беше качвал на туристически кораб преди. Въпреки необичайните обстоятелства, този туристически кораб все още предлагаше цял куп абсурдни забавления. На най-горната палуба имаше басейн (който не се използваше при силно морско вълнение, каквото имаше почти през цялото време). Кухнята продължаваше да предлага богато и вкусно меню, нищо че пътниците се хранеха сгъчкани в единия ъгъл на трапезарията под дулата на пушки. Казиното беше затворено, но това едва ли имаше значение, защото пътниците така или иначе се бяха разделили с всичките си кредитни карти и пари в брой. Баровете също бяха затворени, нямаше ги и вечерните представления в кафе-театъра. Но във всяка каюта вървяха филми по телевизията, а времето беше хубаво.
Твърде хубаво, според Канакаратнам.
— По-добре да имаше облаци — мърмореше той. — Човек не знае колко очи има горе и дали не ни следят. Сателити — поясни, когато Ранджит го изгледа озадачено. — Разбира се, те не обръщат голямо внимание на старо ръждясало корито като нашето, но никога не се знае. О — добави той, спомнил си дадено обещание, — Тифани те търсеше. Искаше да те пита дали ще й помогнеш с хлапетата на горната палуба.
— Защо не — съгласи се веднага Ранджит. Нямаше търпение да се види отново с четирите си другарчета. Чувстваше се гадно, разбира се, но правеше всичко по силите си да го скрие. Когато се качи на откритата палуба под яркото тропическо слънце, той не се сдържа и вдигна поглед към небето.
Разбира се, не би могъл да види очите в небето. Не беше и очаквал да ги види, но това не му пречеше да се пита кой ли може да ги наблюдава в момента.
И, разбира се, нямаше никаква представа, че част от тези очи са с напълно извънземен произход.
Оказа се, че сред пътниците има двайсетина деца на възраст от шест-седем до четиринайсет години. Повечето говореха в една или друга степен английски и Тифани помоли Ранджит — разбира се — да им разкаже някоя история, за да забравят гледката на разстреляния капитан, чийто труп беше стоял почти цял ден недалеч от тенис кортовете.
Трудна задача. Две от десетинагодишните така и не спряха да плачат, а немалко от другите хлапета не можеха да откъснат поглед от въоръжения пират, който патрулираше по палубата. Донякъде Ранджит сам усложни задачата си, защото вместо да им покаже простичкото руско умножение, с което беше забавлявал децата Канакаратнам по-рано, той реши да ги научи как да броят на пръсти двоично.