Не пожъна успех. Никое от присъстващите деца не беше чувало за двоични числа. Когато Ранджит им обясни, че ако искат да представят числото едно в двоичен запис, могат да напишат старата позната единица, но ако искат да представят две, трябва да напишат 10, за три — 11, и така нататък, веднага разбра, че е ударил на камък.
Въпреки това продължи храбро урока.
— Така стигаме до броенето на пръсти — каза им той и вдигна двете си ръце. — Представете си, че всеки пръст представлява едно число… да, Тифани, знам какво ще попиташ. Да, броим палеца за пръст. — (Тифани не беше казала нищо, но въпреки това кимна енергично.) — Всяка цифра трябва да е или 1 или 0, защото двоичното смятане работи само с тях. Когато пръстите са свити — той стисна ръце в юмруци, — всеки пръст е нула. Вижте сега. — Сложи юмруци на масата пред себе си. — В двоичната система тези десет свити пръста представляват числото 0000000000. Което е друг начин да се каже, че всичките десет нули са числото нула, защото без значение колко нули ще напишете, числото пак си е нула. Вижте сега обаче.
Той изпружи всичките пръсти и на двете си ръце.
— Сега всичките ми пръсти са единици и двоичното число, което показвам в момента, е 1111111111. Това означава, че ако искате да го представите по нормалния начин, трябва да напишете едно за последната единица в редичката, плюс две за единицата до нея. Плюс четири за следващата — изобщо удвоявате всеки път, чак до петстотин и дванайсет за последната единица на лявата ръка. Значи сме написали… Написа с молив на парче хартия:
1
2
4
8
16
32
64
128
256
512
— И ако ги съберем всичките, получаваме:
________
1023
— Значи сте преброили на пръсти чак до хиляда и двадесет и три!
Ранджит плъзна поглед по публиката си. Реакцията не оправда очакванията му. Вече четири-пет деца плачеха, а израженията на останалите варираха от объркване до негодувание.
А после, със закъснение, започнаха въпросите.
— Имаш предвид, че…
— Чакай малко, Ранджит, да не би да казваш, че…
И накрая безценното:
— О, я да видим дали съм разбрала правилно. Да речем, че броим риби. Значи единицата в края на дясната ръка означава, че имаме една-единствена риба, а следващата единица в редичката сочи, че тук рибите са две, после четири и осем риби, и така чак до цяла купчина — единицата в другия край на редичката — която се състои от петстотин и дванайсет риби. После събираме всичко в едно и получаваме хиляда двайсет и три риби. Така ли е?
— Да — потвърди доволно Ранджит. Да, беше доволен въпреки факта, че единствените деца, които откликнаха, бяха децата на Дот и Киртис Канакаратнам, а единствената, която наистина разбра обяснението му, беше, разбира се, Тифани.
Самият Канакаратнам, изглежда, не се притесняваше от неуспеха на Ранджит да разведри децата. Когато седна при него на обяд — менюто включваше два вида супа, три различни салати и поне пет-шест предястия, — той каза одобрително:
— Днес си записа червена точка, Ранджит. — Не спомена как точно, макар че младежът, който беше зърнал трупа на покойния капитан, имаше доста добра представа за какво говори новоизлюпеният пират.
Когато се върна при него час по-късно, Канакаратнам беше по-конкретен:
— Гледай все така да показваш, че ни съдействаш. Някои от приятелите ми задават въпроси. Ето какво. Трябва да съберем информация за всеки от пътниците, за да знаем какъв откуп да поискаме, но повечето от колегите ми не говорят език, който пътниците да разбират. Ти ще ни помогнеш, нали?
В тона на Канакаратнам се съдържаше въпрос, но предвид ситуацията Ранджит нямаше право на избор. Ясно му беше, че трябва да съдейства на пиратите, ако иска да оцелее, затова през следващите два дни разговаря с пътниците — някои ужасени, други гневни — за банковите им сметки, доходите им, недвижимата им собственост и евентуални богати роднини.
Не беше разпитал и половината, когато ги застигнаха неприятностите.
Беше още тъмно, когато промяна в звука на корабните двигатели събуди Ранджит. Приспивният ритъм изчезна, заменен от рязък, силен гърмеж. Още по-стряскащи бяха виковете, които долитаха от коридора пред стаята му. Ранджит надникна и видя членове на първоначалния екипаж да тичат към изходите. Всички мъкнеха по два-три куфара, явно задигнати от пътническите каюти и несъмнено натъпкани с откраднати вещи. Крясъците идваха най-вече от гърлото на един пират, който подкарваше екипажа към изходите. Пиратите бяха ядосани и притеснени. Пленените членове на екипажа изглеждаха уплашени до смърт.