Ранджит прецени, че ще е добре още веднъж да докаже охотата си за сътрудничество. Хукна в обратната посока към едно от вътрешните стълбища, където други членове на екипажа хвърляха куфари и сакове към неговото ниво. Наведе се да вземе два сака и да ги помъкне заедно с другите носачи, когато чу детски глас да вика името му. Вдигна поглед и видя Дот Канакаратнам и децата й да слизат към него по стълбите. Всички те, дори малката Бетси, носеха плячка, а Тифани преливаше от информация. Час-два по-рано един от пиратите забелязал корабни светлинки откъм кърмата.
— Но на радара не се виждало нищо — информира го развълнувано Тифани. — Знаеш какво означава това, нали?
Ранджит не знаеше, но можеше да се досети.
— Военноморски съд с антирадарно устройство?
— Именно! Зад нас има разрушител или нещо такова! Няма как да стигнем до Сомалия, така че ще трябва да спрем някъде по-близо — Индия или Пакистан, може би — и да се скрием в джунглата. Горе се мъчат да направят радиовръзка с някоя от местните банди, която да ни помогне.
— И защо им е на местните бандити да ни помагат, вместо просто да ни отнемат плячката? — попита Ранджит.
Децата дори не се опитаха да му отговорят, а Дот каза само:
— Хайде. Помогни ни да свалим тези неща.
След като всичко ценно беше свалено до изхода на палуба Б, пиратите останаха без работа. Повечето се пръснаха по външните палуби, като оглеждаха притеснено хоризонта за неуловимия от радара преследвач и още по-притеснено се взираха напред за суша, където корабът да пристане.
Нямаше какво друго да се види, освен вода. И да имаше кораб или суша наблизо, Ранджит не ги видя. По обяд му писна да се оглежда, слезе долу да потърси нещо за ядене, после се прибра в каютата си и се метна на леглото. Заспа веднага…
А после се събуди от оглушително стържене на метал и яко разлюляване, което едва не го изхвърли от леглото. Очевидно бяха пристигнали.
След минутка корабът се успокои, макар да остана леко наклонен. Ранджит се огледа за нещо, което да вземе — не намери, — после тръгна към десния изход, като се държеше за перилата. Почти цялата плячка беше свалена на брега и лежеше нахвърляна на сантиметри от вълните на прибоя. Повечето хора също бяха слезли — пирати, пътници и членове на екипажа. Някои от пиратите викаха на моряците и пътниците да дръпнат мокрите куфари по-далеч от вълните. Ранджит се огледа, не видя местни хора на брега и нагази в топлата, дълбока до коленете вода.
Не че нямаше следи от човешко присъствие. Явно бяха попаднали на някой от изоставените плажове из Индийския океан, използвани до неотдавна за евтино и необезопасено нарязване на стари кораби за скрап. Въздухът вонеше на машинно масло и ръжда. По протежение на прибоя стърчаха фрагменти от корозирали корпуси и изхвърлена корабна мебелировка — столове, легла, маси, — твърде стари и повредени, за да ги прибере някой. Но никъде не се виждаха отчаяните бедняци, занимавали се с нарязването на корпусите и отделянето на ценните части от двигателите и другото оборудване… мъжете, които често бяха умирали на този плаж, натровени от токсичните вещества, чието безопасно неутрализиране би оскъпило значително операцията на всеки по-добре охраняван участък от крайбрежието. А каква част от отровите и канцерогенните вещества бяха останали в пясъка и водата наоколо, Ранджит можеше само да гадае.
Знаеше само, че единственият начин да се справи с този проблем е като се махне възможно най-бързо от плажа.
Само че обещаваща перспектива за това не се очертаваше. И да беше уговорено съдействие на местни бандити, Ранджит не виждаше и помен от тях. Е, може и да беше зърнал нещо за миг, някаква сянка, скрита зад храсталаците, но когато се вгледа по-внимателно, тя не беше там.
Газейки току зад Ранджит, Дот Канакаратнам правеше всичко по силите си да държи четири детски ръце едновременно, без да пуска саковете с плячка. Накрая се предаде и тикна единия сак на Ранджит.
— Дръж — каза тя. — Вътре са резервните дрехи на Джордж. Дръж сака, докато той не се появи отнякъде. Искам да измъкна децата на сухо.
Не изчака отговор. Повлякла децата, Дот тръгна по горещия пясък към следата на прилива, спря и се огледа за съпруга си. Ранджит пък внезапно привлече вниманието на един от пиратите, който размахваше пистолета си към група членове на екипажа, но виковете му несъмнено бяха предназначени за Ранджит. Младежът не беше сигурен какво точно иска от него пиратът, но можеше да се обзаложи, че е нещо неприятно. Затова закима енергично с глава в знак на съгласие, а после се обърна и хукна с всички сили, заобикаляйки кърмата на заседналия кораб. Спря чак когато изгуби от поглед пирата…