Точно тогава за пръв път чу далечното скръбно тръбене.
Беше страховит звук, не беше мелодия, но определено напомняше музикалния фон от филм на ужасите в момента, когато зомбитата се надигат от своите ковчези. Ранджит явно не беше единственият, който го чу. Нагоре по плажа един проснал се на пясъка пират, изтощен и задъхан от газенето във водата, приседна и се огледа зачудено. Същото направи и друг, както и двама от екипажа на кораба, всичките сядаха или ставаха, въртяха глави в опит да установят откъде идва звукът.
Тогава Ранджит ги видя — наниз от далечни въздухоплавателни машини, които идваха към тях откъм морето. Хеликоптери. Поне дузина, всичките снабдени със странни устройства като чинии за супа, които се въртяха при всяка промяна в курса на хеликоптерите, неизменно насочени към хората на плажа… после звукът стана по-силен…
И ставаше все по-силен и по-силен.
През остатъка от своя много дълъг живот Ранджит Субраманиан така и не успя да забрави онзи ден на плажа. След него имаше и много по-лоши дни, вярно, но онези ужасяващи и унизителни мигове под акустичния преграден огън на хеликоптерите се бяха запечатали неизличимо в паметта му. Ранджит никога не беше попадал в обсега на този вид обезсилващо оръжие, с което разполагаха съвременните бойни машини. Не бе имал представа какво може да причини подобен звук на тялото му. Най-тежкия удар понесе стомахът му — червата му се изпразниха, повръщаше на пристъпи, болката и гаденето бяха непоносими.
Но атаката не се ограничи с обезсилващи оръжия. Поне двама от пиратите съумяха да потиснат ужаса на собствените си тела и да изстрелят по един залп към хеликоптерите. (За лош късмет на Ранджит един от тях беше Киртис Канакаратнам.) Това се оказа грешка. Всеки хеликоптер имаше по два отворени люка, единият зает от картечар, другият — от също толкова смъртоносен гранатометчик, така че двамата пирати паднаха, преди да са изстреляли втори залп.
Колкото до другите наблюдатели от небесата…
На тях инцидентът се стори озадачаващ, дори на онези, наречени девет-ръкокраките.
О, девет-ръкокраките и преди бяха виждали човешки престрелки. Девет-ръкокраките бяха единствената клиентска раса, която големите галактици насърчаваха в лингвистичните й занимания, и главната й мисия беше да информират своите господари какво си говорят човеците — само че няма как да шпионираш дълго човеците, без да се натъкнеш на насилие под една или друга форма. Девет-ръкокраките бяха сметнали, че поне този път знаят какво се задава. Когато идентифицираха настръхналия от химически оръжия кораб, който дебнеше отдалеч друг кораб, очевидно невъоръжен, те решиха, че най-вероятно ще станат свидетели на поредното кръвопролитие. Дори се запитаха дали си струва да остават тук само за да видят поредния пример на масово убийство.
Затова се изненадаха, че толкова малко от човеците на брега бяха усмъртени с помощта на далекобойните оръжия от въздушните машини.
Вида на оръжията разпознаха бързо — устройството за въздушно компресиране и всички останали, — защото ги бяха виждали и преди. В крайна сметка, почти нямаше оръжие, създадено от човешката раса, което да не е било използвано от други раси на други места и в други времена из галактиката. И девет-ръкокраките добре знаеха — от историята на други видове, използвали подобни оръжия в далечното галактическо минало — какви неприятни и унизителни ефекти имат такива оръжия върху незащитеното органично тяло.
Причината за озадачението на девет-ръкокраките беше следната — защо тези примитиви предпочетоха въздушнокомпресивното оръдие вместо обичайния набор от далекобойни експлозивни снаряди, които са далеч по-смъртоносни за органичното тяло?
Когато сблъсъкът на повърхността приключи, отговорните лица сред девет-ръкокраките спориха дълги минути, преди да решат дали да докладват за видяното.
В крайна сметка го направиха. Докладваха го точно и в детайли, оставяйки на големите галактици сами да си направят изводите, а самите те си оставиха известна свобода за маневриране посредством заглавието, което сложиха на рапорта си: „Пример за аномален сблъсък“.
12.
Съд
Ранджит не видя почти нищо от кръвопролитието, защото вниманието му беше ангажирано изцяло със собствените му унизителни проблеми. Освен че се чувстваше така, сякаш стадо бесни свине са вилнели из храносмилателната му система, благодарение на субзвуковото оръдие — и точно според програмирането му — се беше оцапал грандиозно. Не му се беше случвало от ранна детска възраст и беше забравил колко отвратителна е цялата тази история.