Уви, тази надежда не продължи дълго. Изчезна един ден, когато Бруно се ядоса, захвърли кабела, грабна една къса дървена тояга от масата с полезни инструменти и удари с нея Ранджит в лицето два пъти. В резултат Ранджит се сдоби с подуто око и избит преден зъб и изгуби последната си надежда, че някой ден ще го пуснат.
Другият му основен инквизитор беше възрастен мъж, който така и не се представи, но едното му око винаги беше затворено наполовина, затова Ранджит го кръсти Намигвача. Той рядко оставяше белези по тялото на Ранджит, а и маниерът му на разговор вдъхваше доверие по някакъв особен начин. При първата им среща Намигвача нареди на двамата си яки помощници да затиснат Ранджит по гръб на пода. После му показа парче плат и обясни учтиво:
— Това, което ще ти направим сега, ще ти внуши мисълта, че умираш. Няма да умреш. Аз няма да го допусна. От теб се иска единствено да отговориш на въпросите ми, без да лъжеш.
След това сложи плата върху лицето на Ранджит и започна да го полива със студена вода от метална кана.
Ранджит никога не беше изпитвал подобно нещо. Ставаше въпрос не толкова за болка, колкото за дълбок, непреодолим ужас. Ранджит беше чул и разбрал обещанието на Намигвача, че няма да умре, но тялото му явно беше на друго мнение. То знаеше само, че го давят и че ако мъчителите му не спрат веднага, ще умре.
— Помощ! — опита се да извика Ранджит. — Спрете! Пуснете ме!
Уви, от устата му излязоха само бълбукащи и неразбираеми звуци, които по нищо не приличаха на членоразделна реч…
Шуртенето на вода спря, махнаха плата от лицето му и го повдигнаха да седне.
— Така, как се казваш? — попита любезно Намигвача.
Ранджит се опита да потисне кашлицата си, колкото да изграчи:
— Ранджит Суб… — започна той, но преди да е изрекъл докрай името си, двете горили го събориха обратно на пода, парчето плат се озова на лицето му и водата се заизлива отгоре.
Ранджит издържа мъчението четири пъти, преди куражът да му изневери окончателно. Повече не беше в състояние да се съпротивлява, пое си жадно дъх и успя да изрече:
— Ще бъда когото искате. Само спрете!
— Браво — насърчи го Намигвача. — Ето че имаме напредък, Киртис Канакаратнам. А сега ми кажи за коя страна работиш?
Имаше, разбира се, и много други начини да си осигуриш съдействието на разпитвания обект, но, разбира се, никой от тях не доведе до достоверно признание от Ранджит поради простата причина, че той нямаше какво да признава.
Това вбеси разпитвачите му. Един ден Намигвача се оплака:
— Излагаш ни, Ранджит, или Киртис, или който си там. Чуй ме. За теб ще е много по-лесно, ако спреш да отричаш, че си Киртис Канакаратнам.
Ранджит се опита да приеме съвета му. И положението му наистина се облекчи, малко.
14.
Печели онзи, който предложи най-много
Макар Ранджит да не знаеше за това, извън стените на неговия затвор се случваха доста неща. Бяха взривени катедрали, влакове дерайлираха, офис сгради бяха отровени с радиоактивен прах, пуснат във вентилационните им системи. А политически убийства? О, такива имаше много и чрез най-разнообразни методи — от прерязване на гърлото до хвърляне от висок етаж; с помощта на пистолети, пушки и картечници; често чрез отрова, понякога приложена по гениален начин. Имаше дори случай, когато върху главата на жертвата беше пуснато пиано, и друг, при който убиецът стоя върху гърдите на жертвата във ваната й, докато от крановете течеше хладка вода. Да не забравяме, разбира се, и войните. Най-кръвопролитната от новите възкреси стара вражда, когато сунитско нахлуване в кюрдска територия заплаши да предизвика нов рунд на хаоса, характеризиращ следокупационен Ирак.
Все пак не всичко случило се беше лошо. Под прякото наблюдение на пет скандинавски страни — Исландия, която си имаше собствени неприятности, остана извън групата — няколко от най-ожесточените войни бяха временно прекратени. Дори Мианмар, страната, наричана по-често Бирма (освен от собствената си непримирима политическа клика), без предупреждение освободи всички политически затворници и покани външни дипломати да наблюдават следващите избори. Накрая — факт, на който Ранджит искрено би се зарадвал, ако знаеше за него — след безброй отлагания Световната банка най-после одобри отпускането на нужните един милиард долара, с които да започне изграждането на космически лифт „Арцутанов“. Вярно, щеше да изтече много време до пуска на елеватора, до реалните кабинки, придвижващи се нагоре и надолу по кабела, в които да се метнеш и които да те изтеглят до ниска околоземна орбита със скорост от триста километра в час. Но пък беше истинска първа стъпка.