Това, разбира се, не беше единствената информация, засягаща собствения му живот, която Ранджит пропусна. Той например не знаеше защо са го довели тук и защо го изтезават така. А после, когато изтезанията спряха, не знаеше и защо бяха спрели. Ранджит никога не беше чувал за извънредното преместване на затворници в страни, където няма забрана за използването на изтезания при разпит, нито за грандиозното решение, което беше взето десетилетия по-рано от британския висш апелативен съд.
Разбира се, инквизиторите на Ранджит биха могли да му помогнат с малко информация, ако бяха поискали. Но не поискаха.
След първия ден без изтезания Ранджит повече не видя Бруно, онзи с ударите в корема и електрическия кабел. Затова път Намигвача виждаше доста често, но едва след като му обеща, че ще спре да пита защо са го измъчвали и дали ще го освободят някога, както и да задава кажи-речи всички други въпроси, чиито отговори Ранджит би искал да узнае. Намигвача все пак му отпусна малко информация. („Кой, Бруно ли? О, него го повишиха и вече е на горния етаж. Той просто не знае какво друго да прави с един затворник, освен да го бие, а по всичко личи, че теб едва ли ще те бием пак.“)
А това, напомни си Ранджит, беше факт, който не можеш да отхвърлиш с лека ръка. Беше си значително подобрение спрямо предишния му дневен режим, посветен на бой и давене. От друга страна обаче, особено след като Намигвача спря да идва, понеже Ранджит така и не спази обещанието си да не задава забранени въпроси, си беше доста скучно. Не че го оставиха съвсем без човешка компания. Имаше един накуцващ старец, който му носеше храната и изнасяше кофата с мръсотиите, но той не ставаше за разговори. Несъмнено говореше някакъв език, но не такъв, който Ранджит знаеше.
Ранджит не помнеше кога точно започнаха дългите едностранни разговори с приятелите му. С отсъстващите му приятели тоест, защото никой от тях не присъстваше физически в килията му.
Те, разбира се, не можеха да чуят какво им казва. Макар че би било интересно, ако можеха — Мира де Сойза, да речем, или Пру Някоя си. На Гамини Бандара не би му било толкова интересно, защото след като му разказа за празното си и монотонно съществуване в момента, Ранджит не се сети какво друго да добави, освен че е трябвало да отдели повече време на приятеля си и по-малко на онази американка, която така или иначе повече надали щеше да види.
Някои от най-добрите липсващи приятели на Ранджит бяха хора, с които не се познаваше лично. Такъв например беше покойният Пол Волфскел. Волфскел бил немски магнат от деветнайсети век, чиято любима отхвърлила предложението му за брак. И въпреки цялото си богатство и влияние, на Волфскел повече не му се живеело и той разумно взел решението да се самоубие. Само че не се получило. Докато чакал най-подходящия момент да си види сметката, Волфскел се зачел в една книга.
Случило се така, че книгата засягала последната теорема на Ферма и била написана от човек на име Ернст Кумер. По някаква случайност Волфскел бил ходил на една-две от лекциите на Кумер върху теория на числата и от любопитство решил да хвърли поглед на новата му книга…
И като толкова много любители математици преди и след него, Волфскел моментално налапал въдицата. Съвсем забравил да се самоубива, понеже бил твърде зает да изследва мистерията на уравнението a² + b² = c² и парадокса, че ако a, b и c са повдигнати на куб, те никога не образуват равенство.
Следваща по ред беше отдавна покойната Софи Жермен, чиято ранна младост съвпаднала със страховитите времена на Френската революция. Защо това тласнало младата Софи към математическа кариера, не е ясно. Но точно така станало.
Разбира се, подобна амбиция била трудно постижима за една жена. Както уж била казала веднъж английската кралица Елизабет за жените, Софи била прокълната с цепка вместо с израстък, следователно всичко, с което се захванела, била несравнимо по-трудно за нея, отколкото за благословените й с израстък колеги.