— Сър! Мисля, че това чакахте!
Така беше.
Е, донякъде. Експресната доставка на иконома съдържаше дълъг анализ на статията му, или по-точно пет различни анализа на статията, всеки очевидно написан от различен (но неназован) човек, в които се правеше точен и доста подробен разбор на всички пасажи, в които самият Ранджит беше открил грешки или неточности. Освен тях рецензентите бяха открили още единайсет други пасажа, които се нуждаеха от поправка и които бяха убягнали от вниманието на Ранджит. Листовете бяха четиридесет и два на брой, гъсто изписани с текст и уравнения. Ранджит им хвърляше по един поглед и ги връчваше на Мира, а с всяка следваща страница челото му се набръчкваше все повече.
— Мили Боже — въздъхна накрая той. — Какво се опитват да ми кажат? Изреждат всички причини, които са открили, за да отхвърлят проклетата статия?
Мира хапеше устни, докато изчиташе последната страница за четвърти или пети път. После усмивка цъфна на лицето й и тя я бутна към Ранджит.
— Скъпи — каза тя и покрай вълнението никой от двамата не забеляза обръщението, което Мира използваше за пръв път, — каква е последната дума в края на писмото?
Ранджит грабна листа.
— Каква дума? — попита той. — Тук най-долу ли? Където пише „Поздравления“?
— Точно тя, да — потвърди Мира, а усмивката й беше широка и нежна, и изобщо във всяко отношение беше най-страхотната усмивка, която Ранджит би си пожелал от Мира де Сойза. — Да си чувал да поздравяват някого, задето се е провалил? Ще публикуват статията ти, Ранджит! Смятат, че най-после някой е разбудил загадката, и това си ти!
19.
Слава
— Веднага щом списанието публикува статията, ти ще станеш известен. Прочут! — заяви Беатрикс Ворхулст, когато Ранджит се върна в къщата същата вечер.
Не беше съвсем права обаче. Случи се по-рано. Дни преди печатницата да изплюе стотиците хиляди екземпляри на списанието, което щеше да спечели световна слава на Ранджит, славата пристигна. Някой от екипа на „Нейчър“ или от рецензентите беше съобщил на медиите и репортерите не закъсняха. Първо му се обадиха от Би Би Си, после от „Ню Йорк Таймс“, след това започнаха да звънят отвсякъде и всички искаха Ранджит да им обясни какво точно е имал предвид мосю Ферма и защо е минало толкова много време преди някой да докаже, че е бил прав.
Тези въпроси бяха лесни за Ранджит. По-трудно му беше да формулира отговор, когато репортерите го питаха вярно ли е, че е бил в затвор и за какво точно. Тук на помощ му се притече Де Сарам.
— Кажи им само, че адвокатът ти те е посъветвал да не обсъждаш тези въпроси, защото предстои процес. А аз ще се погрижа това да стане вярно, като заведа от твое име иск срещу собственика на корабната компания.
— Но аз не искам да им вземам парите — възрази Ранджит.
— Не се тревожи. Няма да получиш и стотинка. Ще се погрижа за това. Важното е, че искът ти дава основателна причина да отказваш информация на медиите… а д-р Бандара изрично помоли цялата история да остане в тайна.
Стратегията сработи добре, но с нищо не намали броя на хората, които искаха да разговарят на четири очи с него — тоест на четири очи плюс екип от поне дузина оператори и други техници, — и Ранджит да им разкаже всичко за този тип Ферма и защо се е държал той толкова странно. За любопитството им няма друг лек, каза Де Сарам, когато Ранджит отново се обърна за съвет към него, освен публичността. С други думи, Ранджит трябвало да даде пресконференция и там да разкаже цялата история на всички, които искат да я чуят.
Седяха до басейна в двора на къщата — Ранджит, Де Сарам, Мира де Сойза и Беатрикс Ворхулст. Срещите на Ранджит с Мира в къщата на плажа се бяха провалили, след като репортерите ги откриха и там, така че сега Мира идваше да плуват в басейна.
— Разговарях с д-р Бандара за това — поде Де Сарам и премести стола си под сянката на големия чадър. — Според него от университета ще ти отпуснат зала за пресконференцията. Даже щяло да бъде един вид чест за ръководството.
Ранджит се размърда притеснено.
— И какво да им кажа?
— Кажи им какво си направил — отвърна Де Сарам. — Без да споменаваш онази част, която според д-р Бандара трябва да си остане в тайна. — Остави чашата си и се усмихна на мевроу Ворхулст. — Не, благодаря, не искам повече чай. Трябва да се връщам в кантората. Не, не, няма нужда да ме изпращате.
Мевроу Ворхулст му позволи да й стисне ръката за довиждане, но не се опита да го спре.
— Всъщност — обърна се тя към двамата младежи — идеята ми се струва много добра. Самата аз нямам търпение да чуя какво ще кажеш. — После погледна Мира и добави: — Скъпа, помниш ли стаята, в която те слагахме да спиш, когато родителите ти бяха ангажирани до късно? Тя още си е там, точно до стаята на Ранджит. Ако искаш да я използваш от време на време — или през цялото време, — чувствай се поканена.