Затова, когато си легна същата нощ, Ранджит реши, че денят е бил добър. Имаше нищожен опит в говоренето пред публика и това доста го притесняваше. Но пък на съседната възглавница спеше Мира и като цяло нещата, изглежда, най-сетне се уреждаха добре за него.
Аудиторията, която университетът отстъпи за пресконференцията на Ранджит, беше доста голяма и с основание. Всичките четири хиляди триста и петдесет места бяха запълнени, и то не само от репортери. Имаше няколкостотин представители на медиите, но освен тях май половин Шри Ланка беше решила, че иска да чуе изявлението му. Освен четири хиляди триста и петдесетте късметлии, още близо хиляда души гледаха пресконференцията по вътрешната видеосистема в друга зала на университета, което накара още немалко изключително важни (поне по собствените им думи) зрители да кипят от възмущение, задето им се налага да гледат събитието по (уф!) обикновената телевизия.
На Ранджит Субраманиан, който надничаше през дупчица в завесата, тези хора му се сториха адски много. И проблемът не беше само в броя на присъстващите в аудиторията. А в качеството им! Президентът на Шри Ланка седеше на първия ред. Там бяха и двама-трима политически лидери, вероятни кандидат-президенти на следващите избори; там беше и цялото семейство Ворхулст, както и — вярвате или не! — бившият преподавател по математика на Ранджит, който не само че не изглеждаше смутен, както би трябвало, а се усмихваше и кимаше на всички, които не бяха получили централно място като неговото.
Когато завесата започна да се вдига, мъжът, седнал до Ранджит, го погледна окуражително.
— Всичко ще бъде наред — каза височайшият д-р Дхатусена Бандара, неочаквано за всички долетял от строго секретната си работа в ООН, за да представи Ранджит. — Иска ми се Гамини да беше тук, а и той съжалява, че не можа да дойде, но е твърде зает с мобилизацията в Непал — добави той, а после завесата се вдигна, прожекторите блеснаха и — без да обяснява какво точно мобилизираше Гамини в Непал — д-р Бандара стана и тръгна към катедрата.
А после, по-скоро, отколкото се надяваше Ранджит, самият той се озова застанал зад катедрата и залата избухна в аплодисменти.
Ранджит зачака търпеливо врявата да утихне. Когато стана ясно, че това едва ли ще се случи скоро, той се изкашля и изрече:
— Благодаря ви. Благодаря на всички ви.
А после, когато ръкоплясканията утихнаха с една идея, започна:
— Човекът, поставил тази задача пред мен — и пред целия свят, — се казвал Ферма, адвокат по професия, който живял във Франция преди няколко столетия…
Докато стигне до прочутата бележка в полето на Диофантовата „Аритметика“, аплодисментите бяха утихнали окончателно и публиката го слушаше със затаен дъх. Не че мълчаха до края на експозето му. Засмяха се, когато каза, че щяло да е много по-лесно, ако книгата, която Ферма четял на времето, била с по-големи полета. И го аплодираха отново, макар и не толкова бурно, докато описваше как постепенно осъзнал, че започва да разбира какво е имал предвид Ферма. А после, когато разказа за работата на Софи Жермен и как това се оказало лелеяният ключ, ръкопляскаха дълго и силно. И продължиха да го правят при всеки сгоден случай, докато Ранджит не стигна до момента, когато се беше почувствал сигурен, или поне в голяма степен сигурен, че е намерил правдоподобно доказателство на последната теорема на Ферма.
Ранджит млъкна, усмихна се и поклати глава.
— Имате ли представа колко трудно е да се запомни наизуст математическо доказателство, дълго пет страници? — попита той. — Нямаше на какво да го запиша. Можех само да си го повтарям отново и отново, да повтарям всяка стъпка и всеки детайл… стотици, хиляди пъти може би, не знам. А после, когато ме спасиха, нямах търпение да се добера до компютър и да излея всичко по най-бързия начин… Така и направих — завърши Ранджит и ги остави да пляскат, докато не ги заболят ръцете или докато не им писне. Което отне доста време. Накрая успя да надвика врявата, колкото да каже: — Така че Гамини Бандара, моят най-добър приятел, е един от хората, на които трябва да благодаря, както и на баща му, д-р Дхатусена Бандара. — Посочи по-възрастния мъж, който прие учтиво своя дял от аплодисментите. — Има още двама души, на които дължа много. Единият е моят покоен баща Ганеш Субраманиан от храма „Тиру Конесварам“ в Тринкомалее. Другият се крие зад кулисите, но именно тя първа ми даде идеята, че ключът към загадката на Ферма вероятно е в математически процедури, които са били в употреба по неговото време и от които той е могъл да извлече прословутото си доказателство. Не знам какво щях да правя без нея и не смятам да намирам тепърва отговора на този въпрос. Така че елате тук, д-р Мира де Сойза, и ми позволете да ви стисна ръката…