— Споменал ли съм нещо за женитба? — попита той. От думите му страните й порозовяха.
— Ами, каза доста хубави неща за мен пред онези хора — призна тя.
— Не помня да съм казвал такова нещо — смотолеви той. — Сигурно е било подсъзнанието ми. — А после си пое дълбоко дъх и продължи: — Което само доказва, че подсъзнанието ми е по-умно от мен. Е, какво ще кажеш, Мира? Ще се омъжиш ли за мен?
— Разбира се — отвърна тя, сякаш й беше задал най-тъпия въпрос на света. И това беше.
По-късно, когато двамата гледаха репортажите по телевизията за речта му в университета, откриха, че не е споменал нищо извън обичайните баналности как не би могъл да си представи живота си без нея… но това беше достатъчно, а и двамата така или иначе вече бяха женени във всеки значим смисъл на думата.
Всичко ли беше съвършено за двамата влюбени?
Ами, в много голяма степен. Единственият голям въпрос, който стоеше пред тях, не беше дали да се оженят, защото там нямаше никакви разногласия, нито дори кога, защото очевидният отговор беше при първа възможност. Въпросът беше къде и кой да извърши церемонията. В началото и този въпрос не изглеждаше труден, защото трите семейства — Ворхулст, Бандара и Де Сойза — бяха добре дошли във всички църкви в Коломбо, да не споменаваме за всички официални институции, извършващи бракосъчетания, така че беше въпрос на избор и нищо повече. Вече бяха елиминирали повечето от списъка, когато Мира забеляза отнесения поглед в очите на Ранджит.
Попита го какво има, но той само сви рамене.
— Нищо — отвърна. — Да. Нищо особено.
Но понеже Мира не се отказа лесно, накрая той отстъпи и й показа ново писмо от стария монах, в което се съдържаше следното изречение: „Баща ти би бил толкова щастлив, ако се ожените в неговия храм.“
Мира се замисли за кратко, после се усмихна.
— Какво пък — каза тя. — Презвитерианската църква едва ли ще ни отлъчи от паството си. Ще ида да кажа на всички.
И, разбира се, „всички“ разбраха, че Мира ще направи и невъзможното да изпълни желанието на Ранджит, както и стана. И да имаше известно разочарование в някои столични кръгове, то в Тринкомалее решението предизвика истински възторг. Старият монах бързо разбра, че младите държат церемонията да е опростена. Представяше си с копнеж каква прекрасна пааликали тхалипу биха могли да спретнат за булката и с какви цветя и плодове можеше да е придружена традиционната поява джанавасанам на младоженеца в храма. Е, това би било почти равносилно на истински парад, нали така? И би привлякло излишно внимание в момент, когато двойката би искала да я оставят на мира. Така че нямаше да има пааликали тхалипу, нито джанавасанам, макар че монахът направи необходимото свитата на булката да носи целия набор от парапутенга и другите сладкиши, предназначени за жениха.
Най-хубавото на опростената версия беше краткото време за подготовка, благодарение на което булката и младоженецът се озоваха в Тринкомалее няма и седмица след като бяха взели решението си — е, по-скоро се скриха в Тринкомалее, защото се опитваха да не показват излишно известните си лица по улиците.
По тази причина на церемонията присъстваха малко хора, които да чуят как Ранджит изрича думите, написани за него от стария монах, и да видят как монахът връзва на китката на Мира свещения конец против уроки сред великолепната цветна украса в залата, безкрайния тръбен зов на роговете наатхауарам и барабаните мелам. А после всичко свърши и двамата новобрачни, вече женени официално и завинаги, се качиха на колата за дългото пътуване до къщата на Ворхулст. „Дълъг живот!“ — викаха след тях монасите и наистина, точно такова предчувствие владееше сърцата на Ранджит и Мира.
Само че други особи, надалеч, имаха съвсем различно предчувствие.
Сред тези особи бяха и едно-точка-петиците, поръчковите убийци на големите галактици. Получили бяха заповед да разчистят кашата на третата планета, обикаляща около онази банална жълта звезда, и армадата им пътуваше натам. Понеже корабите им бяха материални, не можеха да се движат по-бързо от скоростта на светлината. Щяха да минат години, докато стигнат до целта си, последвани от няколко дни на реални действия, след което новобрачните, както и всички други човешки същества на планетата, щяха да са мъртви.
Така че животът им едва ли щеше да е чак толкова дълъг.
20.
Брак
Ето как Ранджит получи всичко, за което си беше мечтал някога — беше свободен, прочут и женен за Мира де Сойза. Изобщо личният му живот вървеше все по-добре и по-добре. Съществуваше обаче една по-широка перспектива, която упорито се натрапваше в личното му щастие, перспектива, която в много отношения не беше добра.