Да вземем положението в Северна Корея например. Първо, там, изглежда, се беше извършила смяна на политическия режим. Противният любител на лукса Ким Йон Ир вече го нямаше.
В някои отношения за това почти можеше да се съжалява. Ким може да беше побъркан, но беше от онези побъркани, които винаги успяваха да се спрат на крачка преди да са нападнали съседите си. Сега на негово място имаше нов човек. Човек, когото наричаха Любимия водач. И да си имаше име, то, изглежда, беше твърде ценно, за да го споделят с декадентския Запад.
Но ако самоличността на Любимия водач беше тайна, то действията му бяха съвсем публични. Най-новото им поколение ядрени ракети, твърдяха генералите на Любимия водач, можели лесно да преминат северните ширини на Тихия океан. Това означаваше, че са в състояние да поразят цели в самите Съединени щати — или поне в Аляска и дори в северния край на щата Вашингтон. Нещо повече, хвалеха се генералите, новите ракети били изключително надеждни. Тези приказки изнервяха все повече съседите на Северна Корея. Онези от тях, които все още не разполагаха с ядрени оръжия, бяха подложени на сериозен натиск да се сдобият с такива.
И в останалата част на света положението не беше по-розово. Африка се беше върнала към някои от най-лошите години на двайсети век. Отново се бяха появили армиите от момчета, някои едва навлезли в пубертета, мобилизирани, след като семействата им са били избити, които на свой ред се избиваха взаимно за контрол над незаконни диамантени мини и още по-малко законния добив на слонова кост…
Всичко това действаше обезкуражаващо на Ранджит.
Но имаше едно нещо, което го тревожеше сериозно, и то изникна един ден, когато Мевроу Беатрикс Ворхулст надникна в стаята, където Ранджит разговаряше с адвоката Де Сарам, и попита:
— Кой какво иска за обяд?
Същият въпрос биваше задаван всяка сутрин, но този път получи различен от обичайния отговор. Мира се обърна и погледна въпросително Ранджит, той пък вдигна вежда, въздъхна и погледна към домакинята.
— Напоследък с Мира си говорим по този въпрос, лельо Беа. Смятаме, че е време да те освободим от присъствието си.
Тогава за пръв път видя Беатрикс Ворхулст да гледа с възмущение.
— Как ли пък не! На нас ни е приятно да сте тук. Останете колкото искате. Вие сте като членове на семейството, все пак. На нас ни е приятно да сте тук, както казах, освен това за нас е чест и…
Но Де Сарам поклати глава, забелязал изражението на Мира.
— Май и двамата не схванахме смисъла на казаното, мевроу — прекъсна я той. — Те са женени. Искат да си имат свой дом, а не парченце от вашия, и са напълно прави. Хайде всички да изпием по още една чаша чай и да обмислим възможностите. А колкото до място, където да живеете, ти вече имаш такова, Ранджит. Бащината ти къща в Тринкомалее вече е твоя, както знаеш.
Ранджит се обърна да погледне Мира. Изражението й не го изненада.
— Не мисля, че Мира би искала да живее в Тринко — обяви унило той, но Мира вече клатеше енергично глава.
— Тринко е чудесно място — възрази тя. — Не бих имала нищо против да имаме къща там, дори напротив, но…
Тъй като не довърши изречението си, Де Сарам я погледна объркано и попита:
— Тогава какво?
Ранджит отговори вместо жена си.
— Къщата беше идеална за сам човек на преклонна възраст — обясни той. — Но за нас… тоест за двойка, която би искала да има перални, миялни и всякакви други удобства, с каквито баща ми така и не се сдоби… е, какво ще кажеш, Мира? Искаш ли да ремонтираш къщата на баща ми по свой вкус?
Тя си пое дълбоко дъх, но успя да съкрати реакцията си до една дума:
— Да.
— Разбира се, че искаш — кимна Ранджит. — Може би предпочиташ да я съборим и да започнем от основите? Не? Добре. В такъв случай най-напред ще помоля Сураш да ни намери архитект, който да направи план на къщата, каквато е в момента, а после ще поканим архитекта тук с плановете и двамата ще решите какво и как да преустроите. А аз — добави той — ще съм на разположение за консултации, когато ви потрябвам. Междувременно с Мира ще се пренесем в някой хотел. Как ви звучи това?
Мевроу се беше намръщила така, както Ранджит не я беше виждал да се мръщи.
— Няма никаква причина да се изнасяте — заяви тя. — Спокойно можете да останете тук, докато къщата ви в Тринкомалее стане готова.
Ранджит погледна жена си, после разпери ръце.
— Добре, но аз имам друго предложение. Мира, любов моя? Ти не спомена ли нещо за меден месец?