Мира сякаш се изненада.
— Не. Не съм. Вярно, мислила съм си, че ще е супер, ако отидем на меден месец, но никога не съм казвала и думичка за това…
— Откакто сме женени, не си, вярно — съгласи се Ранджит, — но много добре помня какво ми каза веднъж, в същата тази стая, преди няколко години. Говорехме за чудесните места в Шри Ланка, където аз никога не съм ходил. Така че защо да не ги разгледаме сега? Да си направим туристическа обиколка на острова, докато всички останали се трудят върху бъдещото ни добруване?
Най-добре било да се започне от най-лесното място, обяви Мира, затова те започнаха обиколката си от развъдника за костенурки в Косгода, едно, защото Мира пазеше чудесни спомени от посещението си там като малка, и второ, защото беше достатъчно близо като за опит, а и оттам лесно щяха да стигнат до старата столица Канди. Но седмица по-късно, когато се върнаха в дома на Ворхулст, след като бяха разгледали и двете места, разочарованието им беше видно за всички. В Косгода ги познали и целия ден по петите ги следвали тълпи от хора. В Канди било още по-лошо. От местното полицейско управление ги развели из града с полицейска кола. Разгледали всичко, но не могли да направят и една крачка по своя воля.
На вечеря Беатрикс Ворхулст слушаше съпричастно обясненията на Ранджит как било хубаво да ги возят насам-натам, но самите те биха предпочели да се смесят с тълпата. Изслуша го и въздъхна.
— Не знам дали е възможно това — каза тя. — В крайна сметка, вие сте най-страхотната забележителност на Шри Ланка. Проблемът е, че островчето ни страда от недостиг на световноизвестни знаменитости. Вие сте, кажи-речи, единствените, които си имаме.
Мира не беше съгласна.
— Не е точно така. Не забравяй онзи писател…
— Да, но той почти не излиза от къщата си. А и не е същото. Ако тук беше пълно с филмови звезди и други известни хора като в Лос Анджелис например, или в Лондон, двамата можехте да си сложите по едни черни очила и да се разхождате, без да привличате излишно хорското внимание. — А после изражението й се промени и тя добави: — Което всъщност не е лоша идея, като си помислиш.
А когато всички я погледнаха въпросително, обясни:
— Имате покани от целия свят, Ранджит, забрави ли? Защо не приемеш няколко?
Ранджит примигна, после се обърна към Мира.
— Как мислиш? Дали да не си организираме истински меден месец — Европа, Америка, където поискаме?
Тя го погледна замислено, после плъзна поглед и по другите сътрапезници.
— Мисля, че би било чудесно, Ранджит — каза накрая. — И ако ще го правим, нека е възможно най-скоро.
Ранджит я изгледа, но не каза нищо. Вместо това заразпитва с какви точно покани разполагат. Едва когато се готвеха да си лягат, се сети да повдигне отново въпроса.
— Наистина искаш да отидем, нали? Защото ако не искаш…
Тя го спря с пръст върху устните, а после взе, че го целуна.
— Ако ще пътуваме надалеч, по-добре да побързаме. Защото отложим ли го, ще стане по-трудно. Не исках да ти казвам, преди лекарката ми да го потвърди, но ще ходя при нея чак в петък. Работата е там, че май съм бременна.
21.
Меден месец, част втора
Докато Мира и Ранджит пътуваха към Лондон — пътуване точно толкова дълго и уморително, колкото Гамини го беше описал преди години, — светът напредваше по своя си път. Който, разбира се, беше осеян със смърт и разрушения. Бяха предпочели дългия маршрут през Бомбай, така че Ранджит да разгледа набързо града. Но самолетът им закъсня с четиридесет минути, защото се наложи да обикаля над летището, докато му разрешат да кацне. В долината на Кашмир отново имаше артилерийски престрелки. Никой не знаеше какви цели са си набелязали пакистанските партизани в сърцето на Индия, затова младата двойка прекара цялото си време пред телевизора в хотелската стая. Новинарските емисии не предлагаха нищо добро, както можеше да се очаква. Отряди от севернокорейската армия на Любимия водач, която вече не се ограничаваше до набези по границата с Южна Корея, бяха събрали куража да предизвикат страната, която ги хранеше и която беше кажи-речи единственият им истински приятел на света — Народна република Китай. Не беше ясно какво целяха, но така или иначе четири отделни отряда от по десетина-двайсет войници навлязоха в територията на Китай — в пограничните области, където имаше само каменисти възвишения — и си направиха биваци.
Три часа по-късно Мира и Ранджит се качиха на полета си за Лондон и преди самолетът да е завил над пакистанското крайбрежие на път към летище „Хийтроу“ в Англия, сраженията в Кашмир бяха утихнали, а севернокорейските войници направиха кръгом и се върнаха в казармите си — защо изобщо ги бяха напуснали и какво целяха с глупавия си набег така и никой не разбра.