Всичко това се наслагваше върху все по-честите изцепки на севернокорейския Любим водач, подновеното насилие между непримиримите фракции на бивша Югославия, все по-тежките сражения в части от бившия Съветски съюз и в Близкия изток…
Изобщо, новините бяха лоши. Малка компенсация представляваше самият Ню Йорк, който никак не приличаше на Тринкомалее, нито на Коломбо, дори на Лондон не напомняше.
— Тук всичко расте по вертикалата — каза Ранджит на жена си, застанал до прозореца на хотелския им апартамент на шестдесет и шестия етаж. — Не знам как спят на такава височина.
Но градската панорама разкриваше поне десетина много по-високи сгради от техния хотел, а когато вървяха по улиците, слънцето често се губеше от погледа, скрито от бетонните стени.
— Но пък онзи парк там е много красив — посочи Мира, вперила поглед в езерото, гигантските кооперации, обточили далечния край на парка, и далечните покриви на Централната зоологическа градина.
— О, аз не се оплаквам — засмя се Ранджит и наистина нямаше от какво да се оплаква. Макар офисът на д-р Дхатусена Бандара в сградата на ООН да не беше далеч, самият той беше някъде другаде, на мисия, която никой не си направи труда да упомене по-конкретно. Затова пък от офиса им бяха изпратили една млада дама, която ги заведе на върха на Импайър Стейт Билдинг, запозна ги с радостите на яхнията от скариди в старата гара на железниците Гранд Сентрал и беше готова да им осигури билети за всяко представление на Бродуей. Това не вълнуваше особено Ранджит, чийто опит с представленията се ограничаваше до малкия екран, но пък достави истинско удоволствие на Мира. Което на свой ред радваше Ранджит, който пък бе открил Природонаучния музей само на няколко пресечки от хотела им — музеят беше страхотно попълнение към новата му музейна страст, но огромният планетарий в северното му крило го развълнува най-дълбоко. Всъщност, „планетарий“ не беше най-точната дума, защото конструкцията в Сентрал Парк Уест беше нещо много повече от това.
— Ще ми се Йорис да беше с нас! — повтори неведнъж Ранджит, докато обикаляше залите и се дивеше на вълнуващите експонати.
А после, след толкова много време, че Ранджит беше спрял да се надява и дори да мисли за това, съвсем неочаквано се появи единственият човек, който можеше да направи приятната ваканция незабравима. На вратата на хотелския им апартамент се почука и Ранджит отвори, очаквайки да види камериерката с купчина чисти хавлии в ръце, но вместо нея насреща му се хилеше Гамини Бандара с букет свежи рози в едната ръка за Мира и шише шриланкски арак в другата. Виждаха се за пръв път след сватбата и въпросите валяха един през друг. Харесало ли им в Англия? Как им се струвала Америка? Какво ставало в Шри Ланка напоследък? Мъжете бяха на третата чашка, когато Мира забеляза, че разговорът се движи все в същата посока, въпросите идват от Гамини, а отговорите — от нея и от съпруга й.
— Защо — намеси се тя — не ни разкажеш малко за себе си, Гамини. Как върви работата ти в Ню Йорк?
Той се ухили и разпери ръце.
— Ами върви. Срещи по цял ден. Ето какво правя.
— Но аз мислех, че офисът ти е в Калифорния — каза Ранджит.
— Така е. Но пък разговори от международен характер има постоянно, а централата на ООН е тук, така че… — Гаврътна третата си чашка и ги погледна сериозно. — Всъщност, дойдох тук, за да искам услуга, Ранджит.
— Само кажи — реагира без колебание той.
— Не бързай да казваш „да“ — охлади ентусиазма му Гамини. — Защото става въпрос за ангажимент, който ще отнеме от времето ти. Но пък не е лош ангажимент, от друга страна. Нека ти обясня. Докато си във Вашингтон, с теб ще се свърже човек на име Орион Бледсо. Той е по секретните работи и заема висок пост в правителствена организация, за която повечето хора дори не са чували. Биографията му е забележителна, между другото. Ветеран е от първата война в залива, участвал е и в умиротворяването на бивша Югославия, а после и във втората война в залива, онази в Ирак. В този ред се е сдобил и с раните, които са му осигурили загуба на дясната ръка, орден „Пурпурно сърце“, орден „Военноморски кръст“, а накрая и настоящата му работа.
— А тя е? — попита Ранджит, възползвайки се от кратката пауза в изложението на Гамини.
Приятелят му поклати глава.
— Стига, Рандж. Ако реши, Бледсо сам ще ти каже. Разбираш, че има правила, с които трябва да се съобразявам.
Ранджит опита отново.
— А това, което аз ще правя… прилича ли на истинска работа?
Гамини замълча замислено.
— Ами да, но за момента не мога да ти кажа нищо повече — каза накрая той. — Важното е, че ще правиш нещо полезно за света. Участието на Бледсо се ограничава до това да ти осигури достъп до секретна информация.