— А тя за какво ще ми трябва? — учуди се Ранджит. Гамини се усмихна и поклати за пореден път глава. А после някак смутено добави:
— Трябва да те предупредя, че Бледсо си пада старомоден тип от времето на Студената война и изобщо е досаден. Но навлезеш ли веднъж в работата, почти няма да си имаш вземане-даване с него. Освен това — добави той, — когато съм в Щатите, офисът ми рядко е на повече от половин час път с кола оттук, така че ще се виждаме често, стига да искаш. — Той намигна на Мира. А после каза, че трябвало да бърза за поредната си проклета среща, която била в другия край на града, и че се надявал скоро да се видят в Пасадена, след което си тръгна.
Ранджит и Мира се спогледаха.
— Къде е Пасадена? — попита той.
— В Калифорния, струва ми се — отговори тя. — Означава ли това, че офисът ти ще е там? В случай че приемеш работата?
Ранджит се усмихна и въздъхна.
— Знаеш ли какво? Може би трябва да питаме бащата на Гамини за всичко това.
Това и направиха, или поне оставиха запитване в офиса му. Отговор не получиха веднага. Всъщност отговор не получиха преди краткия си полет от Ню Йорк (летище „Ла Гуардия“) до Вашингтон (летище „Рейгън“), където ги посрещнаха хората от агенцията за научен напредък и ги отведоха до новия им хотел с изглед към Капитолия и много близо до Националния мол. Дори и тогава разяснението на д-р Бандара беше повече от оскъдно: „Имам уверенията на Гамини, че този човек, с когото иска да се срещнеш, може да ти бъде от голяма полза“. Но не ставаше ясно от полза за какво, нито защо Гамини изобщо беше решил да се занимава с това, така че Ранджит въздъхна и се предаде. Което не беше голяма загуба, защото Вашингтон се оказа пълен с неща, които му бяха много по-интересни от някаква работа с неизяснен характер, предлагана от все още непознат му човек на име Орион Бледсо.
Първото място, където ентусиазирани доброволци от Американската асоциация за научен напредък (ААНН) заведоха двама им с Мира, беше прочутият (макар Ранджит да не беше и чувал за него преди да дойде във Вашингтон) Смитсонианов институт, предлагащ огромна сбирка. Британският музей в Лондон и Природонаучният в Ню Йорк го бяха впечатлили, но Смитсониановият институт, който дори не беше една сграда, а малък квартал, направо подпали въображението му. Не му остана време за друго, освен за Музея на въздухоплаването и космоса, както и за кратка разходка из още един-два музея. Космическата колекция беше изключителна, имаше дори работещ модел (макар и в умален мащаб, разбира се) на космическия елеватор на Арцутанов, чийто истински двойник вече издигаше снага в небето над Шри Ланка. А после дойде ред на традиционната му реч пред конференцията на ААНН и след като я произнесе и получи традиционните бурни аплодисменти, можеше да избира на кои от многобройните доклади да присъства. Не трябва да се забравя, че този всепризнат гений и един от най-уважаваните научни умове на планетата, световноизвестен и вече получил три съвсем истински докторски степени от три от най-престижните университети в света (макар самият той да не беше защитил и бакалавърска степен), та този съвременен Ферма (или Нютон дори) нито веднъж в младия си живот не беше присъствал на научна конференция от какъвто и да било вид, освен онези, на които го бяха канили като почетен лектор през последните месеци. Нямаше представа колко много може да се научи по най-различни теми. След като приключи със задълженията си по словото и прочие, той беше свободен сам да избира какво да чуе и кога, така че се записа за сесиите по космология и марсианска тектоника (също на Венера и Европа), изслуша и доклад на тема „Интелигентността на машините — себесъзнанието“ (последното най-вече заради Мира, но не съжали, защото докладът се оказа изключително интересен); както и още куп загадъчни аспекти на непознати дотогава (за Ранджит) сфери на човешкото познание, подбрани напосоки в богатата програма на конференцията.
Мира ходеше с него навсякъде, очарована на свой ред от този панаир на човешкото познание… с няколко изключения. Основното беше всекидневната следобедна дрямка, за която Ранджит настояваше, защото това бе изискване и на един от лекарите им.
— Ще имаш бебе, както знаеш! — информираше я той всеки божи ден, сякаш Мира можеше да има някакви съмнения по въпроса. А после, в един от последните дни на конференцията, докато Ранджит я завиваше с одеялото за следобедната й дрямка, телефонът иззвъня тихо. Кратко текстово съобщение, което гласеше: