„Ще ви бъда благодарен, ако дойдете да се видим в апартамента ми по някое време днес, за да обсъдим предложение, което, смятам, ще представлява интерес за вас.
Ранджит и Мира се спогледаха.
— Това е онзи тип, за който спомена Гамини в Ню Йорк — поясни Ранджит и жена му кимна отсечено.
— Той е. Хайде, обади му се и виж какво иска. А после ела да ми разкажеш.
Апартаментът на о.з. полк. Т. Орион Бледсо беше значително по-голям от онзи, който организаторите на конференцията бяха осигурили за Ранджит и Мира. Дори купата с плодове на масата в хола беше по-голяма, а и не само тя беше на масата. До нея се мъдреше неотворена бутилка марково уиски с все леда, чашите и разредителите.
Колкото до самия Т. Орион Бледсо, той не беше много по-висок от Ранджит, което за американец си беше направо нищо, и поне с две десетилетия по-стар. Затова пък почти не беше оплешивял, а ръкостискането му беше крепко — макар и с лявата ръка.
— Заповядайте, заповядайте, господин… ъъ… седнете, моля. Харесва ли ви нашата очарователна столица?
Не изчака за отговор, а го поведе към масата.
— Ще пийнете ли? Стига уискито да не е твърде силно за вас, разбира се.
Ранджит овладя усмивката си. Никой, наливал се с арак в пубертетските си години, не би се уплашил от американските питиета.
— Да, моля — каза той. — Споменавате за някакво предложение в съобщението си.
Бледсо го изгледа укорително.
— Казват, че ние, американците, сме вечно на педал, но моят опит показва, че това важи по-скоро за чужденците. Да, искам да обсъдя с вас това-онова, но първо бих искал да ви опозная малко. — През цялото време щадената му в началото ръка стискаше бутилката с уиски, а другата махаше целофанения печат на гърлото. Бледсо забеляза погледа на Ранджит и се изкиска. — Протеза — призна той, макар да прозвуча повече като хвалба. — Доста добра изработка. Дори мога да се здрависвам с нея, ако поискам, но предпочитам да не го правя. Не бих могъл да усетя вашата ръка с протезата, така че какъв е смисълът? А ако се разсея за миг и стисна по-силно, току-виж и вие се окажете на опашката за изкуствени крайници.
Само че изкуствената ръка явно наистина му служеше учудващо добре и Ранджит си напомни да разкаже на Мира за това. Бледсо наля равно количество алкохол в двете чаши и подаде едната на госта си. Изчака да види дали Ранджит ще си сипе разредител, като го наблюдаваше напрегнато. Когато Ранджит не го направи, Бледсо кимна одобрително и отпи от чашата си, или по-скоро близна.
— Ето така трябва да се пие уискито — на малки глътки — каза той. — Е, може и да го изгълта наведнъж човек, все пак живеем в свободна страна, но иначе е по-добре. Били ли сте някога в Ирак?
Ранджит близна на свой ред от уискито, за да не обиди домакина си, после поклати глава.
— Там се сдобих с това — Бледсо потупа протезата със здравата си ръка. — С всичките онези сунити и шиити, които се избиваха помежду си, но не пропускаха сгода да убият колкото се може повече и от нас. Беше кофти война на кофти място и по кофти причини.
Ранджит се стараеше да показва учтив интерес и разсеяно се чудеше дали Бледсо няма да започне да обяснява, че войната е трябвало да се води в Афганистан или в Иран, да речем. Не позна.
— Северна Корея — заяви Бледсо. — Тях трябваше да разбием на пух и прах. Десет ракети на ключови места и щяхме завинаги да ги извадим от играта.
Ранджит се изкашля.
— Както аз виждам нещата — каза той и близна още малко от уискито, — евентуална война със Северна Корея би била проблематична, защото те имат много голяма и много модерна армия, разположена на самата граница, на няма и петдесет километра от Сеул.
Бледсо махна пренебрежително с ръка.
— Загуби ще има, това е ясно. И то значителни. Но какво от това? Загубите ще са за Южна Корея, не за Америка. Е — поправи се той и изкриви с раздразнение лице, — в момента там има доста американски войници, и това е вярно. Но няма как хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло, нали?
На Ранджит започна да му се струва, че разговорът става неприятен, и когато Бледсо метна една смачкана на топка салфетка в кошчето, причината за това му се изясни. Хартиената топка отскочи от празна бутилка „Джак Даниълс“. Явно това не беше първата среща на Бледсо за деня.
Ранджит се изкашля.
— Е, господин Бледсо, аз съм от малка страна, която си има свои проблеми. Не бих искал да критикувам американската политика.
Полковникът закима в знак на съгласие.
— Това е друго — каза той, а после млъкна, взе бутилката и погледна въпросително Ранджит. Той отказа. Бледсо сви рамене и допълни собствената си чаша. — Вашият малък остров — продължи. — Шре… Сри…