— Шри Ланка — поправи го любезно Ранджит.
— Точно така. Знаете ли с какво разполагате там?
Ранджит се замисли.
— Е, ако питате мен, това е най-красивият остров на…
— Не говоря за целия проклет остров, по дяволите! Мили Боже, по света има хиляди красиви острови и аз не бих дал и пукната пара за нито един от тях. Говоря за онова малко пристанище. Тринкум… Тринко…
Ранджит се смили над него.
— Вероятно имате предвид Тринкомалее. Аз съм роден там.
— Наистина ли? — Бледсо обмисли тази информация, не откри нищо полезно в нея и продължи: — Е, мен градът не ме интересува изобщо. Пристанището, обаче, е друга работа. Знаете ли какво може да излезе от него? Това ваше пристанище може да стане най-страхотната база за ядрени подводници в света, господин Суб… Субра…
Беше напълнил чашата си за трети път и уискито започваше да си казва думата. Ранджит въздъхна и го спаси отново.
— Името ми е Субраманиан, господин Бледсо, а колкото до пристанището, то вече е било военна база. По време на Втората световна война там е бил щабът на Съюзническата флота, а преди това самият лорд Нелсън го е обявил за едно от най-добрите пристанища в света.
— О, стига, какво общо има проклетият лорд Нелсън? Той е говорел за място, където да пристават кораби. А аз говоря за ядрени подводници! Пристанището е толкова дълбоко, че подводниците могат да се потапят далеч извън обсега на всеки радар и оръжие! Десетки подводници! Може би стотици. И какво правим ние по въпроса? Оставяме проклетата Индия да ни измъкне изпод носа правото за ползване на цялото пристанище. Индия, за Бога! За какво й е на Индия флота, това питам аз!
На Ранджит започваше да му писва от самомнителните брътвежи на това пиянде. Гамини му беше приятел, но дори той едва ли можеше да очаква от Ранджит, че ще седи и ще търпи до безкрай това безобразие. Стана и каза:
— Благодаря ви за питието, господин Бледсо, но трябва да тръгвам вече.
Протегна ръка за довиждане, но домакинът му не реагира. Вместо това го изгледа, после бавно завъртя капачката на бутилката с уиски.
— Извинете ме за минутка — каза той. — Има още нещо, за което да поговорим.
И изчезна в една от баните на хотелския апартамент. Ранджит чу звука на пусната вода, замисли се, сви рамене и седна отново. Отне повече от минутка, разбира се. Всъщност минаха близо пет минути преди Т. Орион Бледсо да се появи, а когато това стана, изглеждаше като нов човек. Със зачервено от студената вода лице и сресан грижливо, той носеше чаша димящо кафе, без съмнение от кафе-машината, която, изглежда, беше стандартно оборудване на баните в американските хотели.
Не предложи кафе на Ранджит. Нито някакво обяснение, просто седна, погледна към бутилката уиски, сякаш я виждаше за пръв път, и произнесе отсечено:
— Господин Субраманиан, имената Уайтфийлд Дифи и Мартин Хелман говорят ли ви нещо?
Леко объркан от внезапната смяна на темата и поведението — но и донякъде окуражен от факта, че разговорът най-сетне е засегнал област, в която не е съвсем бос, — Ранджит отговори:
— Криптография, без съмнение. Процедурите Дифи-Хелман-Меркел.
— Именно — кимна Бледсо. — Едва ли е необходимо да ви казвам, че Дифи-Хелман среща сериозни проблеми заради квантовите компютри.
Не беше необходимо. Макар самият той да не се беше интересувал особено от кодове и тяхното разбиване — ако не броим онзи епизод с паролата на преподавателя по математика, — едва ли имаше съвременен математик, който да не знае за какво става въпрос.
Процедурата Дифи-Хелман се базираше на една съвсем простичка идея, но приложението й беше толкова трудно, че влезе в употреба едва след появата на наистина мощни компютри. Първата стъпка в закодирането на тайно съобщение е то да бъде представено като поредица от цифри. Най-простият начин е да се замени буквата А с цифрата 1, буквата Б с 2 и така нататък до края на азбуката. (Разбира се, никой криптограф, надхвърлил десетгодишна възраст, не би погледнал сериозно на тази тривиална система за заместване.) Следващата стъпка би могла да бъде комбинирането на цифрите с някакво огромно число — нека го наречем N — по такъв начин, че да се прикрие първоначалното просто заместване. Простичкото прибавяне на голямото число N към заместващите цифри понякога вършеше работа само по себе си.
Тайната се криеше във въпросното число N. Криптографите стигаха до него чрез умножаването на две големи прости числа. Всеки свестен компютър би могъл да изпълни операцията за част от секундата, но обратното действие — разгадаването на простите числа по произведението им, беше непосилна задача дори за най-добрите компютри и можеше да отнеме години. Оттам и неофициалното название — „числов капан“, в който е лесно да влезеш и на практика е невъзможно да излезеш. Въпреки това този метод на кодиране си имаше един сериозен плюс. Всеки можеше да закодира съобщение чрез умножаване на прости числа — дори някой притиснат до стената член на френската съпротива, да речем, преследван по петите от Гестапо и решен да предаде на другарите си жизненоважна информация за местоположението на противникови подразделения. И само хората, които знаят кои са простите числа, могат да разчетат съобщението.