Бледсо отпи глътка от бързо изстиващото си кафе.
— Работата е там, Субраманиан — каза той, — че в момента е налице сериозен информационен трафик по целия свят — не ме питай какъв точно. Самият аз имам едва бегла представа за какво иде реч, но дори и това нямам право да ти кажа. Важното е, че сега повече отвсякога трябва да сме сигурни, че кодът ни е неразбиваем. Може би има някакъв друг начин за разкодиране, който не е свързан с разлагането на прости числа и прочие алабалистика. И ако има, бихме искали ти да го откриеш.
Ранджит положи сериозни усилия да не се разсмее. Искаха от него да направи онова, върху което работеше всеки криптографски отдел във всяка разузнавателна агенция по света още откакто Дифи и Хелман бяха публикували статията си през далечната 1975 година.
— И защо аз? — попита той.
Бледсо явно беше доволен от себе си, ако се съдеше по физиономията му.
— Когато телевизиите гръмнаха с историята как си доказал последната теорема на Ферма, веднага ми светна. Всички математици, които работят върху процедурите Дифи-Хелман, използват така наречения тест на Ферма, нали? Та, кой би могъл да знае повече за това от човека, доказал теоремата му? А и разни хора казаха добра дума за теб, така че решихме да те включим в екипа.
Откъдето и да погледнеше на предложението, то му се струваше повече от нелепо и Ранджит силно се изкушаваше да стане и да си тръгне. Тестът на Ферма несъмнено беше основата на много съвременни прийоми за определяне на простите числа. Но от това изобщо не следваше, че човекът, доказал теоремата на Ферма, би имал някакъв успех в разбиването на кодове.
От друга страна, именно това предложение го беше помолил да приеме Гамини. Затова Ранджит преглътна желанието си да се изсмее в лицето на Бледсо и каза само:
— Да ме включите? Означава ли това, че ми предлагате работа?
— Определено означава, Субраманиан. Ще ти бъдат осигурени всички необходими ресурси — а американското правителство разполага с много ресурси, уверявам те, — както и щедра заплата. Какво ще кажеш за?…
Назова сума и Ранджит примигна глуповато. Заплатата, която му предлагаха, щеше да стигне за издръжката на няколко поколения Субраманиан.
— Струва ми се приемливо — отвърна сухо той. — Кога започвам?
— О, ами — проточи замислено Бледсо, — не веднага, уви. Стои въпросът с достъпа ти до класифицирана информация. Факт е, че си бил заподозрян във връзки с терористична дейност.
Тук Ранджит едва не избухна.
— Глупости! Никога не съм имал нищо общо със…
Бледсо вдигна ръка да го спре.
— Знам. Мислиш ли, че бих ти предлагал такава работа, ако имах и най-слабото подозрение? Само че момчетата от отдела за достъп стават адски неспокойни, когато е налице връзка с доказани терористи като онези твои пирати. Не се безпокой. Почти сме изгладили нещата. Наложи се да стигнем до самия връх, между другото. От Белия дом казаха тежката си дума, така че ще си получиш правото на достъп. Но ще отнеме още известно време.
Ранджит въздъхна и захапа въдицата.
— Колко?
— Три седмици, може би. Месец най-много. Така че ти предлагам да продължиш с речите и другите неща, за които си поел ангажимент, а когато всичко е готово от наша страна, аз ще се свържа с теб и ще уредя прехвърлянето ти в Калифорния.
Изглежда, нямаше какво повече да се направи.
— Добре — каза Ранджит. — Ще ми трябва някакъв ваш адрес, за да ви държа в течение къде можете да ме откриете.
Бледсо се ухили. Усмивката му, забеляза Ранджит, разкри щедро количество зъби, които кой знае защо му напомниха за пастта на акула.
— Нямай грижа — успокои го Бледсо. — Ще знам къде да те намеря.
Трите седмици станаха шест, после девет. От Бледсо нямаше ни вест, ни кост и Ранджит започна да се пита още колко ще изтрае щедростта на фондацията, която им плащаше сметките за хотел.
— Типично за правителствената бюрокрация — успокояваше го Мира. — Гамини ти каза да приемеш работата. Ти я прие. Сега не ни остава друго, освен да се съобразим с тяхното разписание.