Ранджит, от друга страна, хранеше някои съмнения.
О, животът в Калифорния му харесваше не по-малко, отколкото на Мира. Двамата с удоволствие разглеждаха забележителностите, които бяха коренно различни от всичко, което можеше да се види в Шри Ланка — например катранените ями в сърцето на града, където екологична катастрофа отпреди хиляди и хиляди години беше уловила в капан древни животни и съхранените им останки дивяха хората от двадесет и първи век. Филмовите студия в отворените за посетители дни, с интересните изложби и великолепните влакчета за разходка. (Мира се колебаеше дали да заведе Таши на такова място, но малката Наташа си прекара чудесно, гукаше и се заливаше от смях.) Обсерваторията „Грифит“ със сеизмографите, телескопите и просторната поляна за пикник с изглед към града.
Работата обаче не му харесваше.
Осигуриха му всичко, което Т. Орион Бледсо беше обещал, вярно, както и някои неща, които Ранджит не би се сетил да поиска. Разполагаше със самостоятелен кабинет, който беше просторен (пет на три метра), макар и без прозорци (защото, като по-голямата част от сградата, и неговият кабинет се намираше на двайсетина метра под земята), обзаведен с голямо бюро и голям кожен фотьойл зад него, както и няколко не толкова първокласни столове около голяма дъбова маса за гости и съвещания. Плюс не един, не два, а цели три компютърни терминала с неограничен достъп до почти всичко. Достатъчно беше да въведе няколко команди, за да се сдобие с копие на всяко математическо списание по света. Не само получаваше списанията — на хартиен носител или в електронен вид, когато „издателите“ се бяха ограничили до него. Получаваше и преводи — ужасно скъпи, но платени от явно бездънните банкови сметки на агенцията — на онези статии, които бяха написани на език, пред който Ранджит беше безпомощен.
Проблемът беше, че нямаше какво да прави.
През първите няколко дни беше доста ангажиран, защото трябваше да го разведат из местата, където се твореше бюрокрацията, за да добавят и неговия принос към общия запас — карти за достъп, документи за подписване, изобщо цялата неизбежна бумащина, която задръстваше големите организации през двадесет и първи век. А после — нищо.
В края на първия месец Ранджит, който никога не се цупеше, вече се събуждаше нацупен всяка делнична сутрин. Лечение имаше. По една доза Наташа и Мира обикновено тушираха симптомите, преди да е приключил със закуската, но привечер, когато се прибираше от работа, настроението му беше успяло да се срине отново. Което го изпълваше с чувство за вина.
— Не искам да си го изкарвам на теб или на Таши, Мира, но тук само си губя времето. Никой не ми казва какво се иска от мен. Когато намеря кого да попитам, получавам поклони и безумния отговор, че това, видите ли, зависело от мен.
Но после, след като приключеше с вечерята, изкъпеше Таши, сменеше й памперса или просто я подрусаше на колене… кой би могъл да се цупи в присъствието на малкото съкровище? Ранджит определено не можеше, затова усмивката се връщаше на лицето му, смехът му кънтеше из стаята и така до следващата сутрин, когато трябваше да отиде на работа, за да не върши нищо.
В края на втория месец депресията му се беше задълбочила. Все по-трудно се отърсваше от унинието, защото както казваше на жена си — сигурно за стотен път!
— Става все по-лошо! Днес успях да сгащя Бледсо — което никак не е лесно, защото той почти не се вясва в кабинета си — и го попитах направо какво по-точно се очаква от мен. А той ме изгледа гадно и знаеш ли какво ми отговори? Каза: „Ако разбереш, кажи и на мен, моля те“. Явно е получил заповеди от високо да ме привлече, но никой не го е уведомил в какво ще се състои работата ми.
— Искали са да те назначат, защото си известен и ще подобриш имиджа на агенцията — отсъди Мира.
— И аз си помислих същото, но не може да е това. Цялата операция е толкова секретна, че хората не знаят кой работи в съседния кабинет.
— Значи искаш да напуснеш? — попита тя.
— Ха. По-скоро не. А и да исках, не знам дали бих могъл, защото подписах един куп декларации и документи, чието съдържание не разбрах. Пък и обещах на Гамини.
— В такъв случай — каза Мира, — виж дали няма да намериш нещо хубаво в цялата тази история. Защо не поработиш върху онова равенство P=KP, за което спомена? Пък и утре е събота, така че защо не заведем Таши в зоопарка?