А после, докато Ранджит и Мира разчистваха масата след вечеря, по вътрешната уредба се чу глас:
— Д-р Субраманиан? Хенри е, портиерът. При мен има един човек, който би искал да се качи. Не иска да си каже името, каза само, че е бившето гадже на Маги. Да го пусна ли?
Ранджит скочи на крака.
— Гамини! — извика той. — Пусни го веднага, кучия му син, и го питай какво ще пие!
Само че когато гостът се качи, той изобщо не беше Гамини Бандара. Беше значително по-възрастен мъж, който носеше заключено към китката си куфарче. Отключи го, отвори го, извади някакъв чип и го подаде на Ранджит.
— Ще ви помоля да пуснете това — каза той. — Аз не съм упълномощен да присъствам, така че ще изчакам отвън, но за госпожа Субраманиан има специално разрешение, а — тук той ги удостои с любезна усмивка — бебето едва ли ще издаде някоя тайна.
Когато куриерът излезе да чака в коридора, Мира пусна чипа в плейъра и Гамини цъфна ухилен на екрана.
— Извинявайте за цялата тази тайнственост, но тук ходим по тънко въже. Отчитаме се пред правителствата на пет държави, плюс агенцията за сигурност на самото ООН и… е, за това ще си говорим друг път. Важното сега е, че онази, другата работа, за която си говорехме, вече е уредена на сто процента, ако я искаш. А ти ще я поискаш, уверявам те. Обратното би било лудост. Преди да отговоря на всичките ти въпроси обаче, има едно дребно нещо… не, ако трябва да съм откровен, има едно адски голямо нещо, което трябва да стане преди това. Не мога да кажа какво е, но като го чуеш по новините, ще разбереш, и тогава ще можеш да кажеш чао на Пасадена. Затова бъди готов, Рандж. Само това ми позволиха да ти кажа онези откачалки от разузнавателните агенции. Е, както и че ви обичам всичките!
С това записът свърши и екранът потъмня.
След десет минути, когато куриерът вече си беше заминал с все чипа, Мира свали от най-горния рафт на шкафа бутилката вино, която пазеха за специални случаи. Сипа в две чаши, ослуша се за шум откъм детската стая, където Наташа спеше, не чу нищо подозрително и попита:
— Имаш ли представа за какво иде реч?
Ранджит отпи от чашата си, преди да отговори:
— Не. — Поседя мълчаливо, после се ухили. — Но на кого да вярвам, ако не на Гамини? Така че не ни остава друго, освен да чакаме.
Мира кимна, допи виното си, стана да провери как е бебето и каза през рамо:
— Ако не друго, поне чакането, изглежда, няма да продължи дълго.
Наистина не продължи. Минали бяха само три дни, когато Ранджит — който упорито се опитваше да открие още три наистина големи прости числа, с които да си играят криптографите, защото съвестта не му позволяваше да си клати по цял ден краката — чу страховита врява откъм коридора и установи, че половината личен състав се опитва да стигне до фоайето в края му. Хората се трупаха пред телевизорите. А всички новинарски канали показваха едно и също — процесия от военен транспорт, десетки и стотици автомобили, които се изливаха през пробойна в някакво непознато на вид заграждение.
— Корея — извика някакъв мъж в отговор на хора от тревожни въпроси. — Навлизат в Северна Корея! А сега млъкнете, за да чуем какво казват.
Военните транспортни средства наистина навлизаха в Северна Корея, а огромната армия на Любимия водач не правеше нищо, за да ги спре! Дори интерес не проявяваше.
— Ега ти откачената работа! — възкликна мъжът до Ранджит. — Все нещо трябва да е станало!
Размислите му на глас не бяха насочени към Ранджит, но той въпреки това отговори:
— Станало е и още как — каза с широка усмивка. — Станало е нещо голямо.
25.
Тих гръм
Имаше си официално название в архивите на Пентагона, но за хората, които го изобретиха, за хората, които го построиха, и за хората, които го пратиха по пътя му, то се наричаше „Тих гръм“.
В полунощния мрак „Тих гръм“ излетя от родното си място — старата летателна база на „Боинг“ край Сиатъл, щата Вашингтон — и пое на запад с небрежната скорост от хиляда километра в час. Нощта бе избрана не за да го скрие от някой враг. Това би било невъзможно. Всеки възможен враг, а и всички останали всъщност, бяха напълнили небето с наблюдателни сателити и се наблюдаваха зорко един друг.
Така или иначе, все още беше тъмно, когато няколко часа по-късно „Тих гръм“ завърши гигантската си дъга през Тихия океан и падна — „като камък“, както се изрази по-късно пилотът му — почти до морското равнище. Там се плъзна между островите Хоншу и Хокайдо и навлезе в Японско море.
Именно тогава мракът се превърна в предимство за хората, които го управляваха. Той щеше да скрие „Тих гръм“ от очите на нахални репортери и новината за него нямаше да гръмне в сутрешните емисии. Радарите на миниатюрната японска армия в Аомори и Накодате го уловиха, разбира се. Ала те не бяха от значение. Япония не разполагаше с оръжия, които да противодействат на „Тих гръм“. Въпреки това дванайсет часа по-рано японските генерали бяха уведомени при пълна секретност, че Америка изпраща експериментална машина в техни води и ако обичат, да си затворят очите.