След като навлезе в Японско море, „Тих гръм“ набра отново височина и продължи на дванайсет хиляди метра. Разбира се, западните брегове на морето бяха руска територия и там, естествено, имаше много повече и много по-мощни радари, отколкото по японския бряг. Но и те нямаха значение. Защото и руските генерали като японските знаеха, че „Тих гръм“ не представлява заплаха… за тях.
Когато пилотът и навигаторът решиха, че са достигнали точката за прицел, „Тих гръм“ намали значително скоростта си и започна процедура по подготовка на въоръжението. Това въоръжение — ядрена бомба със скромен обсег и куха медна тръба, не по-широка от човешко тяло — би озадачило дори военните експерти отпреди десетилетие, но беше предостатъчно за мисията на „Тих гръм“.
В насочващата система се появи карта на Северна Корея с наложен отгоре й овален отпечатък на очакваните поражения.
Никое човешко същество в „Тих гръм“ не погледна картата, защото там хора липсваха. Капитанът му — както и целият екипаж — бяха в щат Вашингтон и наблюдаваха картата на екран.
— Всичко ми изглежда наред — каза пилотът, американец, на артилериста, който пък беше руснак. — Спусни щитовете.
— Разбрано — отвърна артилеристът и затрака с пръсти по клавиатурата. Черни силуети се появиха по краищата на овала — по течението на река Ялу на север и запад, по демаркационната линия, разделяща Северна от Южна Корея, и по тихоокеанския бряг на юг и на изток. Тези силуети не можеха да се пипнат, видят или подушат, разбира се. Нищо материално не би могло да издържи на предстоящата атака и създаването на електронните полета, които да поемат ролята на щит, беше една от най-трудните задачи около конструирането на „Тих гръм“. — Готово — докладва артилеристът на пилота.
— Още ли сме на позиция? — обърна се пилотът към китайския навигатор и когато навигаторът отговори утвърдително, пилотът се прекръсти. (Смяташе се за атеист, но имаше моменти, когато не се чувстваше такъв.) — Стреляй — нареди той на артилериста и за пръв път в историята на света една нация загуби война — изгуби я тотално и безвъзвратно, — без никой да пострада.
Е, това всъщност не беше съвсем вярно.
Няколко севернокорейци със сърдечно заболяване умряха, и по-точно онези, които имаха лошия късмет да носят пейсмейкъри по времето на електромагнитния удар, притежаващ повече енергия от средностатистическата светкавица. (Но пък единствените севернокорейци с достъп до толкова скъпа технология — и толкова западна — бяха от висшите държавни кръгове. Така че смъртта им не трогна никого.) Е, имаше и шепа нещастници, които летяха с леки самолети в момента на удара, и те не оцеляха при последвалите катастрофи. (Те също бяха от висшите ръководни кръгове.) Като цяло, последната смяна на режима в Северна Корея се размина с много по-малко жертви от средностатистическия уикенд по магистралите на Западния свят.
Само за част от секундата всички телефонни системи на Любимия водач сдадоха багажа. Повечето електрически далекопроводи дадоха на късо. Всяко оръжие, по-сложно от карабина, се повреди непоправимо — а армията на Любимия водач имаше огромен брой оръжия от всякакъв вид. Без телефони и радиовръзки никой не можеше да знае какво става извън непосредственото му обкръжение. Севернокорейската нация вече не беше заплаха за никого, защото на севернокорейска земя нация вече не съществуваше.
Все пак в тази особена война се случи и една истинска битка.
Случи се заради един тъп полковник, който командваше подразделение близо до Каесонг. Той, разбира се, не знаеше какво точно става, знаеше само, че хората му са в опасност. И направи онова, което биха направили повечето полковници. Изкара войниците си, раздаде им наличното огнестрелно оръжие и даде заповед за атака през границата.
Не стигнаха далеч.
Препънаха се още при гъстото минно поле на демаркационната линия. Неколцина от войниците в авангарда се разлетяха на парчета, още двайсетина загинаха от куршумите на южнокорейската погранична застава, която ги видя, че идват, и откри огън… а после прекрати огъня, когато установи, че продължават напред, но бавно и с вдигнати над главите ръце.